Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Опитвах да се свържа с вас.

— Зная. Съжалявам. Извън града съм. Току-що прослушах съобщенията ви.

Гласът бе нисък и дрезгав. На образован човек. Трудно можеше да се определи възрастта му. Някъде към шейсетте.

— В момента съм в Хайфа — добави той. — Дъщеря ни току-що роди. Дойдохме за брис .

— Мазалтов — каза Бен Рои.

Изчака една–две секунди, тъй като изпитваше странна нужда да отдели новината за раждането от убийството, след което обясни какво се е случило. Ярон от време на време вметваше по едно странно Елохим едирим и Зихр на Ливраха , но иначе слушаше мълчаливо.

— Ще взема първия влак обратно — каза той, след като Бен Рои приключи. — Така и така трябваше да се връщаме утре, но мога да съкратя престоя.

Бен Рои му каза да не се притеснява.

— Утре става. И без това днес съм зает. По кое време се връщате?

— Преди обед.

Уговориха се да се срещнат в редакцията на „Мацпун, а Ам“ в дванайсет.

— Само един бърз въпрос — каза Бен Рои, докато вървеше към кухнята. — Можете ли да ми кажете върху какво работеше госпожа Клайнберг?

— Последно върху секс трафика — отвърна Ярон. — Нали знаете, момичета, вкарани нелегално в Израел и принудени да проституират. В общи линии — робство. Много тревожна тема. Работеше по нея повече от месец.

Бен Рои си спомни бюрото в апартамента на Ривка Клайнберг, изрезките за проституцията и секс индустрията. Взе бурканчето кафе „Елит“ от лавицата над печката и сложи чайника да заври.

— А преди това?

— Имаше голям материал за упадъка на израелската левица и нещо за американско финансиране на заселници екстремисти. А преди това… момент… а, да, експозе за домашното насилие в палестинските територии. Работи два месеца върху него. Ривка определено не претупваше проучванията си.

Бен Рои сложи кафе в чашата и си погледна часовника. Десет сутринта. Беше казал на Сара, че ще отиде в единайсет за украсяването и не искаше да закъснява. За момента беше научил всичко необходимо, така че благодари на Ярон, потвърди срещата и затвори. Хапна набързо, обръсна се, облече се и излезе от апартамента, оставяйки в него всички мисли за случая. Днес беше неработен ден. И Ден за Сара и бебето.

Вчерашният дъжд беше далечен спомен — небето бе ясно, слънцето сияеше ярко, денят бе горещ и задушен. Спря за момент, като поемаше дълбоко дъх, после измина краткото разстояние до Сара, като си подсвиркваше фалшиво. Чувстваше се добре. Щеше да подрани. За първи път. Фанфари, моля!

„Хава Нагила“ загърмя отново.

— Шалом.

— Детектив Бен Рои?

— Кен.

— Съжалявам, че ви притеснявам в шабат. Обажда се Ашер Блум.

За втори път тази сутрин името му прозвуча познато и за втори път не успя веднага да го свърже с нещо. После се сети. Библиотекарят от Националната библиотека, който беше идентифицирал Ривка Клайнберг.

Намерили нещо, каза му Блум. Нещо, което може да се окаже важно. Може ли да намине?

Бен Рои спря за момент, като местеше поглед от кръстовището с „Ибн Езра“, където живееше Сара, и надолу към тойотата.

— Сега идвам — каза той и затича към колата си.

Арменската патриаршия в Йерусалим се ръководи от четирима архиепископи. Единият от тях е патриарх, останалите трима си имат отделни задължения.

Архиепископ Армен Петросян беше отговорен за църковната администрация — длъжност, която покрай влошеното здраве на Негово Светейшество патриарха фактически го поставяше начело на цялата общност. Или, както предпочиташе да мисли самият той, начело на семейството.

Семейството не беше толкова голямо, колкото бе някога. В разцвета си то наброяваше близо двайсет и пет хиляди души. Сега, покрай войните между араби и израелци и икономическата ситуация, броят им се беше стопил само до няколко хиляди. Австралия, Америка, Европа — там виждаха бъдещето си повечето млади хора, не в Израел.

Но дори намалялото паство искаше грижи и Негово Високопреосвещенство беше грижовен и всеотдаен. Те бяха негови деца, всички без изключение, и въпреки че обетът за целомъдрие не му позволяваше да има свое потомство, той гледаше на себе си като на техен баща. Да подкрепя и предпазва, да възпитава и закриля — това бяха задълженията на един баща. Именно с тези задължения в ума той напусна комплекса тази сутрин и като се озърташе често през рамо, за да се увери, че не го следят, излезе в Стария град.

Макар че комплексът заемаше по-голямата част от арменския квартал, около стените му имаше плетеница тесни улички и алеи, които образуваха покрайнините му и го отделяха от еврейския сектор на изток. Архиепископът мина през лабиринта едва ли не в тръс, като спираше на всеки петдесетина метра и се оглеждаше, след което продължаваше нататък. Високи стени се издигаха от двете му страни, ехтящи каньони от блед йерусалимски камък, нарушавани тук-там от сива стоманена врата с табела, на която пишеше името на семейството, живеещо вътре — Хакопян, Налбандян, Белиан, Бедевян, Сандруни. Имаше арменски знамена и плакати в памет на геноцида от 1915 г. и напомняха на всеки, който си направеше труда да ги прочете, че евреите нямат монопол върху страданието. Хора обаче нямаше. От всички квартали в Стария град арменският беше най-спокойният.