Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Апартаментът беше по-голям от стария, по-удобен за работата му, с джамия и училище в съседство. Имаше дори климатична инсталация за огромно изумление на Юсуф, който я пускаше на пълна мощност и после строеше лагери, в които да се спасява от студа.

Въпреки добавените екстри Халифа така и не свикна с това място. И не само заради климатичните експерименти на Юсуф. Дори след толкова месеци още се чувстваше чужд в собствения си дом.

Отчасти това се дължеше на съседите. Имаше една приятна стара дама, която живееше на долния етаж, съседното семейството също беше свястно, макар и да държаха телевизора си пуснат денонощно и усилен до дупка. Липсваше обаче близостта в стария блок, нямаше го чувството за общност, което идва след шестнайсет години живот на едно място. Там просто си тежаха на мястото. Не и тук. Всеки път, когато се прибираше, Халифа изпитваше чувство на изолация. Сякаш беше слязъл от автобуса на погрешната спирка.

Още по-лошо беше бездушието. Тук нямаше спомени и връзки. Нямаше чувства. Нищо, което да го задържи на това място. Загубата на стария дом беше като изтриване на миналото. Въпреки че всичките им неща бяха тук, новият апартамент беше… пуст.

Можеш да вземеш мебелите със себе си, но Халифа беше открил, че асоциациите са абсолютно недвижими.

Надникна в стаята на най-големия си син Али, както правеше винаги, когато се прибираше, после продължи към кухнята, където дъщеря му Бата приготвяше вечерята.

— Добре ли мина денят? — попита той, като я прегърна и целуна по челото.

— Чудесно — отговори тя и отвърна на прегръдката му. — Леля Сама беше тук.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Определено. Разказа ни как с чичо Хосни са ходили на покупки в Дубай. С всички подробности.

Сарказмът беше тънък, но не можеше да се сбърка. Халифа се усмихна и я ощипа по носа. Бата вече беше на седемнайсет и много приличаше на Зейнаб, когато бе по-млада. По външност — стройна, с дълга черна коса и огромни очи, — но и с чувството си за хумор.

— Как е тя? — попита той.

— Добре. Гледа…

Бата кимна към другия край на апартамента. Халифа също кимна, целуна я отново и тръгна по коридора към дневната, където Зейнаб се беше свила на дивана с Юсуф в прегръдките си. Гледаха диска „Мери Попинс“ и си тананикаха веселата мелодия на „Да си пуснем хвърчило“. Или, както го предаваха египетските субтитри, „В небето пускаме нашето хвърчило.“

Халифа остави цветята до жена си, прегърна я през раменете и я целуна по главата.

— Всичко наред ли е?

Тя се пресегна и докосна ръката му, но не откъсна очи от екрана.

— Утре съм в почивка. Какво ще кажеш да прекараме известно време с момчето ни?

Тя отново стисна ръката му, но пак не го погледна. Халифа остана за момент неподвижен, като вдишваше аромата на косата й. След това прошепна „Обичам те“ и се върна в кухнята да помогне на Бата с вечерята.

— Нямаше нужда — каза тя, когато той извади нож от шкафчето и зае позиция до нея.

— Стига, знаеш колко обичам да режа. Позволи ми поне това малко удоволствие.

Тя го побутна закачливо и продължи да реже картофи. За момент погледът на Халифа се задържа върху голямото колкото юмрук, парче бетон на перваза с миниатюрни плочици от едната страна — фрагмент от фонтана, който бе направил в коридора на стария им апартамент. Самотен сувенир от по-щастливи времена. После се върна в настоящето и започна да реже лук. В дневната дискът с „Мери Попинс“ свърши и беше пуснат отново.

Йерусалим

Бен Рои излъга Леа Шалев. Нямаше никакви уговорки за петък вечер. Работният ден беше свършил и той се качи в колата си и пое сам към къщи. Можеше да отиде на куп места — макар че никога не е бил особено фрум, рядко му се случваше да пропусне шабат. Тази вечер обаче бе уморен и нямаше настроение за социализиране. Смяташе да почете, може би да погледа „Ерец Нехедерет“ и да си легне рано. Прекалено много неща му се въртяха в главата и не му беше до компанията на други хора. Нито пък на Бог, ако трябваше да е честен.

Докато излизаше от участъка и караше към Сионската порта — колата му беше единствена по улиците в този час, звънна на Сара.

— Как си? — попита я.

— По същия начин, както и при предишния ни разговор.

— А Бубу?

— Момент.

На заден план се чу някакъв шепот.

— Страхотно — отвърна тя. — Тъкмо загрява за малко гимнастика.

Бен Рои се засмя. Ей такива малки глупости бяха станали причина да се влюби в нея. До уши.

— Вашите добре ли са? — попита той.