Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Клайнберг го е използвала преди пет дни — каза той. — До Мицпе Рамон. Чудно ми е какво е правила насред Негев.

Зиски огледа билета.

— И още нещо — продължи Бен Рои, определено се забавляваше, че може да товари друг със задачи. — Можеш ли да откриеш какво означава тази дума?

Отвори бележника си, обърна го, наведе се напред и посочи думата, която бяха открили като отпечатък върху блокчето — Восги . Зиски се наведе да погледне и бузата му почти докосна бузата на Бен Рои. Миризмата на афтършейв стана по-силна.

— Прощавайте, момчета, да не прекъсвам нещо?

Юри Пинкас стоеше на прага. Бен Рои рязко се дръпна назад.

— Дори не си направи труда да почукаш, Пинкас.

Колегата му се подсмихна и сви устни, сякаш праща въздушна целувка. Бен Рои го изгледа кръвнишки.

— Какво искаш?

— Просто минах да ти кажа, че материалът от камерите е готов. Ще го преглеждаме след пет минути. Надявам се, че ще имате време да… се освежите, така да се каже.

— Цуни ме отзад, Пинкас.

— Нареждам се на опашката. Ще се видим в пристройката.

Намигна, пусна още една целувка и изчезна в коридора.

— И ако си приключил с диска ми на Яхонатан Гатро, искам си го! — извика той.

— Чекиджия! — изрева Бен Рои.

Дори да схвана нещо — а трудно би могло да е иначе, — Зиски не го показа. Просто си записа думата в бележника и мълчаливо се върна на бюрото си. Бен Рои се зачуди дали не трябва да каже нещо, но Зиски вече беше вдигнал телефона и набираше. Бен Рои предпочете да отиде до тоалетната, след което си наля чаша вода от машината в коридора. Напълни втора чаша за Зиски и се върна в стаята.

— Злато.

— Моля?

— Восги. Означава злато. На арменски. Злато, златен.

По дяволите, хлапето действаше наистина бързо.

— Ясно — рече Бен Рои. — Благодаря.

Зиски кимна и взе чашата.

— Нещо против да си тръгна малко по-рано? — попита той. — Трябва да взема някои неща за шабат.

— Разбира се — отвърна Бен Рои. — Няма проблем.

Помая се за момент, после отново каза „разбира се“ и тръгна към изхода.

— О, и още нещо, господине.

Бен Рои се обърна.

— Ако си падате по Яхонатан Гатро, имам всичките му албуми и с удоволствие ще ви запиша копия. Имам и много неща на Иври Ледер и Джуди Гарланд.

Зиски се усмихна и отново се наведе над бюрото си. Въпреки волята си, Бен Рои също се усмихна. Хлапето започваше да му харесва.

Пинкас и Нава Шварц бяха събрали седемнайсетминутен диск с всички записи, които можеха да имат нещо общо с убийството на Клайнберг — както от полицейските камери, така и от тези на арменците.

Прегледаха материала в остъклената стая до видео центъра на участъка. Присъстваха всички от сутрешното съвещание, с изключение на Зиски, чието място бе заето от главен суперинтендант Ицхак Баум. Баум винаги присъстваше на преглеждането на видеозаписите. Те често съдържаха нещо, което помагаше за разрешаването на даден случай, и той обичаше да споделя славния момент.

Днес остана разочарован. Като всички останали.

Полицейските камери бяха засекли Клайнберг от слизането й от автобуса до Яфската порта до минаването й през тунела по средата на Арменската патриаршеска улица. Камерите в арменския комплекс я бяха заснели как влиза през портала и я проследяваха до входа на катедралата.

През цялото време на около трийсет метра зад нея вървеше един и същи човек. Той влезе в катедралата малко след нея и излезе трийсет и шест минути по-късно. Върна се през Стария град и изчезна някъде около Яфската порта.

Никой не се съмняваше, че това е убиецът. За съжаление той бе с палто с качулка заради дъжда и дори след допълнителна обработка и увеличение на образа лицето му оставаше скрито. Бе среден на ръст, беше пътувал в един автобус с Клайнберг и я беше проследил през Стария град до катедралата, но повече от това не успяха да разберат. Не бяха сигурни и дори, че е мъж.

Прегледаха записите три пъти и настроението в помещението непрекъснато падаше. Точно преди да пуснат записа за четвърти път, телефонът на Бен Рои иззвъня.

„Ел Ал“. Бяха прегледали записите си и бяха попаднали на съвпадение.

В нощта на смъртта си, в 23:00 Ривка Клайнберг трябвало да отлети за Александрия, Египет.

Бъкингамшир, Англия

— Лично аз бих избрал петицата.

Сър Чарлз Монтгомъри се усмихна. Иронична, покровителствена усмивка — не достатъчно широка, за да изглежда груба, но повече от достатъчна, за да покаже, че не само не е съгласен, но и че има пълното право на това. Отпи от манерката си и измъкна стик 6 на „Калалуей Графит“ от торбата за голф.