Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Едната беше групова снимка на двайсетина млади жени, усмихнати широко на обектива, облечени във военни униформи и с коркови шлемове — вероятно при отбиването на военната си служба. Ривка Клайнберг стоеше отляво, прегърнала през рамо привлекателна жена със слънчеви очила — много по-млада версия на Клайнберг, макар да се познаваше по едрия кокал и къдравата коса. На гърба имаше посвещение — „На скъпата Ривка — много щастие!“

До нея имаше черно-бяла снимка на млада двойка, хваната за ръце на фона на морето. В очите им имаше нещо мъртвешко, измъчено — беше виждал подобни погледи у мнозина оцелели от холокоста. Предположи, че това са родителите на Ривка.

Третата снимка беше на момиченце. На осем–девет години, с широка усмивка и вързана на опашки кестенява коса, с бледо, обсипано с лунички лице. На гърба с прилежен детски почерк беше написано някакво нескопосано — стихотворение на английски.

„Соли, Кари, Мери-Джейн,

Името ми ти познай!

Ана, Амбър, Стела, Лий,

Хубавичко ти ме скрий!

Джени, Пени, Алис, Лил,

Истинското е Рахил.“

Бен Рои хвърли поглед към рисунката на стената, после отново загледа снимката. Нещо в тях определено не се връзваше с апартамента — не отговаряха на онази, Ривка Клайнберг, която му бяха описали. Може би си заслужаваше да проучи по-подробно нещата, да се опита да разбере кое е това момиче. Снимката и рисунката обаче като че ли нямаха отношение към следствието и след като ги съзерцава още известно време, той продължи огледа на апартамента.

Първата му находка беше в кухнята. В кошчето. Капакът му се отваряше с педал и по-скоро по хрумване, отколкото с надежда да намери нещо съществено, той го отвори с върха на маратонката си. Беше три четвърти пълно с боклук — кутии от безалкохолни, бурканче от нес кафе „Елит“, смачкана пазарска чанта на „Мистър Зол“, празни консерви котешка храна. Както и използван автобусен билет на „Егед“. До този момент беше внимавал да не докосва нищо, защото не искаше да оставя отпечатъци или следи преди пристигането на криминалистите. Сега обаче любопитството надделя. Извади билета и го разгъна. Беше отпреди пет дни, или четири преди убийството — за връщане от Мицпе Рамон, затънтено градче насред пустинята Негев. Беше ли от значение за следствието? Бен Рои нямаше представа, макар нещо да му подсказваше, че е така. Разгледа го добре, после го сгъна и го прибра в джоба си.

Накрая отиде в третата стая. И тя му даде отговор на нещо, което го тормозеше, докато оглеждаше дневната — липсата на бележници.

Не беше срещал журналист без бележник. Не само за непосредствено ползване, но и стари бележници — също като детективите, журналистите винаги трябваше да проверяват стара информация, събрана преди това. Апартаментът на Натан Тират беше пълен с тях — Бен Рои помнеше как той едва не беше скъсал с жена си, след като тя бе изхвърлила куп бележници при едно пролетно почистване.

Не беше попаднал на нито един в работното помещение на Клайнберг. Причината се изясни сега — всички бяха прибрани в картонените кутии в тази стая. Грижливо подредени, в пълен контраст с хаоса, царящ в другите стаи. Събирани цели три десетилетия. Цялата й кариера, доколкото можеше да прецени. Стотици, с отбелязани дати (незнайно защо, на иврит и на английски), подредени хронологически и прибрани по години, така че, ако искаш да намериш бележките за статия, писана през април 1999 г., ще знаеш къде точно да търсиш. Отначало беше използвала различни по размери бележници — А4, А5, с редове, без редове, със спирали, шити. През последните две десетилетия беше предпочитала едни и същи блокчета А4 с твърда черна подвързия и широки редове.

Нямаше съмнение, че тук има полезна информация, но за откриването й беше нужна много работа. Не само поради огромния брой бележници, но и защото бяха изписани стенографски. Работата трябваше да се свърши, но за момента Бен Рои се тревожеше не толкова за наличното в кутиите, а за онова, което липсваше. Колкото и да търсеше, не успя да намери бележници за последните три месеца. Отвори всяка кутия, огледа отново дневната и спалнята, но не намери нищо. Сякаш животът й на журналист внезапно беше прекъснал преди дванайсет седмици.

Менторът му, старият командир Леви, който беше направил аналогията между плетенето на верига и следствието, беше споделил и една друга полицейска мъдрост с него — „коликите“. Колики са чувството, когато нещо в един случай не си е точно на мястото, не пасва на цялата атмосфера на престъплението. Удушена с гарота жертва насред катедрала е нещо странно, разбира се, но коликите не са свързани със самото престъпление. А с аномалиите около него. И липсата на бележниците си беше точно аномалия.