Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Най-драматичната промяна бе в широката сто метра ивица между Карнак на север и храма в Луксор на юг, с дължина почти три километра, която беше разчистена, за да разкрие церемониалния булевард със сфинксове, свързвал храмовете в древността. Сред множеството постройки, жертвани за разкриването на тази зейнала пропаст, две имаха особено значение за Халифа — старият полицейски участък до храма в Луксор и занемареният жилищен блок, в който навремето живееше със семейството си.

Загубата на участъка не беше голяма трагедия. В края на краищата беше си имал работа с доста неприятни неща там. Загубата на дома му обаче, наред с всичко останало, беше повече от съкрушителна. Шестнайсет години спомени и асоциации, смях и сълзи, радост и болка — всичко беше заличено с удара на разбиващата топка, за да могат групи западняци с наднормено тегло да правят хубави снимки. Халифа винаги беше обичал историческото наследство на страната си — ако финансовите затруднения не го бяха принудили да постъпи в полицията, със сигурност щеше да работи в Службата за старините. Сега, за първи път в живота си, изпитваше негодувание срещу това наследство. Хиляди хора бяха изтръгнати от корените им, животът им беше преобърнат — и за какво? Заради редица сфинксове, които дори не бяха разкопани както трябва и половината бяха бетонни копия. Абсолютно безумие. Безумието на властта. И както ставаше винаги в Египет — и навсякъде другаде, — цената плащаха онези, които нямаха власт.

Тръгна по „Шария Тутанкамон“, тясна уличка, която минаваше покрай коптската православна църква „Света Богородица“. Сто метра по-нататък улицата и църквата свършваха в прашно, осеяно с боклуци сметище. Отляво и отдясно Булевардът на сфинксовете се губеше в далечината като дълбока шест метра рана в сърцето на града, като следите от някаква огромна самолетна катастрофа. Това бе едно от местата, където булевардът тепърва предстоеше да бъде разкопан, и имаше земен мост, по който човек можеше да прекоси траншеята. Халифа стигна до „Шария Амес“ и продължи покрай една занемарена постройка с люпеща се боя, разнебитени капаци на прозорците и коптски кръст над вратата. На стената имаше надпис — „Общество на добрите самаряни за деца инвалиди“. Изкачи стълбите и влезе.

Вътре едно малко момченце седеше на седалката на китайски мотопед „Дайун“. Имаше кльощави крака и гърбица. Люлееше се напред-назад и ръмжеше, имитирайки звука на мотор. Халифа бръкна в торбичката, извади шоколад и му го подаде.

— Търся Демиана — каза той. — Демиана Баракат.

Момчето се загледа в шоколада и без да каже нито дума, слезе от мотопеда, хвана Халифа за ръката и го поведе през една врата в голяма дневна. Там имаше други деца — едни седяха в инвалидни колички, други си играеха на пода, трети пък се бяха проснали на дивана и гледаха анимационни филми на древен черно–бял телевизор. Млад мъж седеше на една маса и хранеше бебе без ръце.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Демиана.

— Натам. — Мъжът кимна към вратата в другия край на помещението.

Халифа му даде хартиената торбичка, за да раздаде съдържанието й на децата, и гърбавото момче го поведе към вратата, която се оказа открехната. Халифа почука и я отвори. В стаята седеше слаба кокалеста жена с посивяваща коса и малко златно кръстче на врата. Беше опряла лакти в голямо неподредено бюро, отпуснала глава на ръцете си. Погледна към вратата, когато Халифа влезе. Очите й зад златните рамки бяха зачервени.

— Юсуф — рече тя и се усмихна насила. — Каква приятна изненада.

— Лош момент ли избрах?

— Напоследък моментът винаги е лош. Влизай, влизай.

Тя свали очилата, избърса очите си и направи знак на Халифа да приближи. Момченцето влезе с него.

— Хелми, иди да си поиграеш с мотора.

Момченцето обаче не помръдна и жената се принуди да стане и нежно да пусне ръката му.

— Хайде, добро дете. Тръгвай, чакат те приключения.

Целуна го по главата и го отведе в дневната, като затвори вратата след него.

— Какво си му дал? — попита тя, след като се върна при бюрото си.

— Шоколадче.

Жената се усмихна.

— Харесва хора, които му дават неща. Привързва се към тях. Моля, седни. Искаш ли чай? Кафе?

— Нищо, шукран — каза Халифа и се настани в стола пред бюрото. — Съжалявам, че се натрапих.

— Стига глупости. Радвам се да те видя. Винаги се радвам да те видя. Толкова време мина.

Халифа и Демиана Баракат се познаваха отдавна. При един от първите му случаи, след като беше преместен в Луксор от Гиза, бе свързан с местната коптска общност и Демиана беше привлечена като човек за свръзка. Освен че ръководеше Обществото на добрите самаряни и половин дузина други благотворителни организации, тя беше член на общинския съвет и издаваше малък вестник за общността. Дори да имаше някой, който познава по-добре света на коптите от Демиана Баракат, Халифа още не го беше срещал.