Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— И моля те, не забравяй за утре — каза тя.

Утре беше събота, почивният му ден. Беше й обещал да мине през апартамента й в Рехавия (който преди беше техният апартамент), за да подредят детската.

— Разбира се, че няма да забравя — каза той.

— Твоите „разбира се“ хич не ме изпълват с увереност.

Бен Рои изсумтя и призна мислено, че наистина е кретен. След известно мълчание Сара заговори отново, този път с изненадващо мек и предразполагащ глас.

— Днес здравата се бунтуваме. Бубу все едно върти педали.

Бен Рои се усмихна и се облегна на климатика, закрепен на стената до вратата на отдела.

— Чертите му си личат толкова хубаво на скенера — продължи тя. — Носът, очите. Мисля, че ще бъде много красив. Или красива.

— Метнало се е на майка си, слава богу.

От другата страна се чу развеселено сумтене. За момент Бен Рои си помисли, че Сара ще каже нещо хубаво. В такъв случай щеше да й отговори по същия начин. Отдавна не го бяха правили. Тя обаче просто му заръча да се пази и да не забравя за уговорката, след което затвори. Бен Рои се загледа в телефона и въздъхна. Макар да се правеше на корав тип — типичен сабра, както непрекъснато му напомняше сестра му, — в действителност Сара му липсваше. И не само защото носеше детето му. Понякога се питаше дали пък да не направят опит да се съберат. За един шантав момент си помисли да купи цветя, да скочи в колата и да я изненада. Поривът обаче продължи само две секунди. Поклати глава, сякаш си казваше „Я стига глупости“, прибра телефона в калъфа му и мина през вратата.

Биби Клецман беше човек на място. Когато Бен Рои стигна до бюрото си и включи компютъра, фотографът вече беше качил снимките на мъртвата жена в системата. Бяха няколко десетки, от различни ъгли, много снимки на лицето — не можеше да се нарече красиво, но пък и това не беше конкурс за манекени. Бен Рои си избра една и я копира в отделна папка.

Имаше и две други неща по случая, които бяха на клавиатурата вместо на екрана. Едното бе бележка от Дов Зиски с номера на мобилния му — „Ако случайно стане нужда“. Другото бе найлонова торбичка с библиотечния фиш, който беше намерил в джоба на жертвата. Той бутна настрана бележката на Зиски и се съсредоточи върху листчето.

Щеше да е чудесно, ако беше попълнен, защото наред с датата, заглавието и автора, читателите трябваше да напишат и имената си. Формулярът обаче беше празен, което ограничаваше ролята му на следа. Но все пак си оставаше такава. Кажи–речи, единствената, с която разполагаха на този етап. Бен Рои я завъртя в ръце, а в главата му отекна гласът на ментора му, стария командир Леви, както ставаше всеки път в началото на ново разследване. „Работата по случай, Ариех, е като плетене на верига — казваше той. — Започваш с престъпление и улика и навързваш брънките една по една, улика след улика, веригата става все по-дълга и накрая те води до извършителя. Направиш ли добра верига, случаят ти е решен.“

Библиотекарският фиш беше първата брънка от веригата. Бен Рои се зачуди накъде ли ще го отведе тя.

— Някой да има идея от коя библиотека е това? — попита той и вдигна листчето.

В стаята имаше още двама детективи — Йони Зелба и Шимон Луциш, които работеха по случая с наръгания студент. Луциш през живота си не беше припарвал до библиотека. Зелба пък, като истински книжен плъх, приближи и взе фиша от Бен Рои.

— От Националната — без колебание каза той. — Намира се на Гиват Рам.

Бен Рои кимна, взе фиша и потърси в Гугъл телефонния номер на библиотеката. Свърза се с някой от отдел „Обслужване на читатели“, обясни положението и прати по електронната поща снимката на мъртвата жена, като преди това предупреди, че гледката няма да е от приятните. След две минути човекът от другата страна се обади отново и му съобщи името — Ривка Клайнберг. Еврейка, ако можеше да се съди по името. Определено не беше арменка. Бен Рои си го записа. Втора брънка.

— Журналистка е — каза библиотекарят. Името му бе Ашер Блум и определено звучеше потресен. Нищо чудно, предвид състоянието на трупа. — Често посещаваше библиотеката. Мисля, че работи за „Хаарец“.

Бен Рои не беше срещал името й там, но той открай време четеше само „Йедиот Ахронот“. Записа си. Трета брънка.

— Имате ли някакви други данни за нея?

Библиотекарят даде адрес, имейл, домашен телефонен номер, дори дата на раждане — жертвата се оказа на петдесет и седем. Нямаха записан мобилен номер („Макар че със сигурност имаше. Всеки път трябваше да й казваме да не го използва в читалнята“), нито сведения за роднини.