Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

От опита си с крайнодесните евреи Бен Рои не беше особено сигурен в това, но предпочете да премълчи.

— Както и да е, властимащите решиха, че е станала пречка, и я наритаха. Мъчно ми беше, че си заминава. На всички ни беше мъчно. Трудно се работеше с нея, но когато се добереше до нещо, нямаше пускане. Същинска летяща бомба. Никой не приема историите си така присърце като Ривка Клайнберг. Беше абсолютно безстрашна. Самоубийствено безстрашна, както биха казали някои.

Бен Рои си записваше енергично.

— Къде отиде, след като я изритаха? — попита той. — В друг вестник ли?

— Никой не искаше да я вземе — отвърна Тират. — Определено никой от големите. Прекалено много багаж. За последно чух, че работи за някакво кампанийно списание в Яфа. Знаеш ги — почтени, леви — с десетина читатели.

— Имаш ли име?

— Момент.

Чу се оживено бърборене — Тират разпитваше колеги. Мина повече от минута, преди да се обади отново.

— „Мацпун, а Ам“ — каза той. — „Съзнанието на нацията“. Което ме кара да си мисля, че преценката ми за броя на читателите е завишена. Редакцията им е на „Рехов Олей Цион“.

Продиктува адреса и телефона, както и името на главния редактор на списанието — някой си Мордехай Ярон.

— И ако случайно решиш да търсиш, мога да ти кажа, че няма близки роднини. Родителите й се самоубили. С газ. Което си е шибана тъжна ирония, защото са оцелели от холокоста. Беше написала статия за това. Може би именно затова се прецакваше толкова здраво.

— Братя или сестри? Партньор?

— Не съм чувал за такива. Доколкото помня, май имаше котка.

Бен Рои го помоли да пусне мухата сред колегите си и да се опита да изкопчи още нещо. Накрая реши, че разполага с повече от достатъчно като за начало, и се ориентира към приключване на разговора.

— Обади ми се, ако се сетиш още нещо — каза той.

— А ти ми се обади, ако има някакво развитие по разследването.

Бен Рои благодари и затвори. Минута по-късно Тират отново му звънна.

— Сетих се нещо, което може да има връзка, но може и да няма — каза той. — Малко след напускането на Ривка си бъбрех със заместник-редактора Йоси Белман и той ми каза, че от всички смъртни заплахи, които е получила, само две като че ли са я уплашили наистина. Беше преди няколко години, така че едва ли има отношение към случая, но…

— Продължавай — каза Бен Рои.

— Едната била от заселници в Хеврон. Беше написала статия за някакъв техен доброволен отряд за охрана на реда, който обикалял нощем и пребивал арабски хлапета. Научили домашния й адрес и започнали да й пращат колети с куршуми и гнило месо. Районът е на привърженици на Барух Голдщайн, така че подобни неща трябва да се вземат на сериозно.

Бен Рои си записа.

— А другата заплаха?

— Тя беше малко след скандала с „Мелцер“. Имаше доста сериозно вбесени руснаци, хвърлили милиони за подкупи с надеждата да си осигурят поръчки за строителство, които благодарение на статията на Ривка така и си останаха неосъществени. Русская мафия, както можеш да се досетиш. Говори се, че и те се готвели да направят своя поръчка. За нея. Бяха й изкарали ангелите. Това беше преди около четири години, така че защо им е било да чакат досега… Както казах, вероятно няма връзка, но все пак реших, че си заслужава да го спомена.

Тират затвори, оставяйки Бен Рои да се взира в бележника си. Веригата ставаше по-дълга и като че ли по-сложна.

Луксор

Минаваше обед, когато Халифа и Сария най-сетне се върнаха в Луксор от изток, по пътя за летището. Докато чакаха на светофара при кръстовището на „Ел Карнак“ и „Ал Матари“, Халифа внезапно отвори вратата и слезе.

— Ще се видим в участъка — каза той. — Трябва да поговоря с един човек.

Затръшна вратата и тръгна към „Ел Карнак“. След петдесет метра влезе в нещо, което Сария взе за малък магазин за сладкиши. След няколко минути се появи с хартиена торбичка, но междувременно светофарът бе светнал зелено и Мохамед Сария беше отпътувал.

Всичко се е променило. Напоследък тази мисъл минаваше през главата на Халифа всеки път, когато вървеше през центъра. Нищо не е такова, каквото беше навремето.

Разбира се, и самият Египет се беше променил с падането на Мубарак и идването на новото правителство. Но много преди Януарската революция да промени лицето на националната политика, Луксор беше започнал своя собствена метаморфоза. Любимият някога хаос от безразборно разхвърляни прашни постройки и задръстени от трафика улици, образец за лошо градско планиране (или по-скоро за липсата на такова), през последните няколко години беше подложен на радикална пластична операция. Местният губернатор искаше разчистване и модернизация и ги получаваше, без да жали средства и без никакви компромиси. Улиците станаха по-широки, инсталираха модерни системи за контрол на трафика, събаряха се стари сгради, издигаха се нови. Осеметажното розово чудовище, известно като Нов зимен дворец, беше сринато; „Мидан Хагаг“ беше павирана; еспланадата до Карнак претърпя преустройство; целият „Корниш ел Нил“ беше разкопан, превърнат в пешеходна зона и спуснат до нивото на реката.