Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Да.

Гласът му беше сънен и глух, сякаш идваше под вода.

— Дейл, Дюи е. Изхвърлили са ме.

— Ъ? Какво?

— Изхвърлили са ме.

Последва озадачена пауза.

— И какво да направя, мамка му? Иди да спиш на някоя пейка в парка. Господи, ама че…

— Изхвърлили са ме от системата — прекъсна го Дюи. — В офиса съм и открих, че са ме изхвърлили от системата. Спецник също. Както и администраторите от другите ни офиси. Стандартните акаунти изглеждат наред. Резнали са само онези с администраторски права.

Настъпи тишина, после се чу шумолене на чаршафи. Когато заговори отново, Спрингър звучеше доста по-буден.

— Диагностика.

Шефът му винаги използваше шибани думи като тази. Прекаляваше със „Стар Трек“.

— Диагностика — повтори Спрингър, този път по-високо. И преди Дюи да успее да отговори, добави: — Хакнали са ни.

— На това ми прилича.

— Ох, мамка му.

След това темпото се ускори. И то здравата. Спрингър цъфна в офиса двайсет минути по-късно (долнището на пижамата му се подаваше над джинсите), последван от постоянен поток мениджъри, в това число и Алън Къмингс, изпълнителният директор на „Дийпуел“. Дюи работеше в компанията от осем години и никога не се беше озовавал в една стая с Къмингс. А ето че сега той надничаше над рамото му.

— Разкарай ги — изръмжа Къмингс. — Веднага ги разкарай.

— Не е толкова лесно, сър — каза Спрингър. — Като че ли имат изключителни администраторски права върху домейн контролера.

— Какво означава това, мамка му?

— С една дума, те са Бог — обясни Дюи, който се чувстваше изумително трезвен, като се има предвид колко натряскан беше преди по-малко от час. — Контролират цялата система. Могат да правят каквото си поискат, да пипат където си поискат, да разглеждат каквото си поискат.

— Сметки? Имейли?

— Всичко.

— И моите имейли?

Дюи кимна.

— Исусе Христе, мамка му!

— Сигурно са се добрали до нечие име и парола и са ги използвали, за да си осигурят достъп до SAM файла 11 11 Защитен файл в NT системите, съдържащ паролите и имената на потребителите — Б.пр. — каза Спрингър, който звучеше като впечатлен компютърен маниак. — После е трябвало само да го копират, да пуснат програма за разчитане на паролите…

Алън Къмингс започна да диша много тежко.

— Речникова атака, алгоритъм за таблици „Рейнбоу“…

Къмингс стовари юмрук върху бюрото, като едва не улучи клавиатурата на Дюи.

— Млъквай. Млъквай и ги разкарай.

— Не можем да ги разкараме, сър — каза Дюи, който откри, че доста се забавлява, сякаш участва в научнофантастичен филм, или нещо подобно. В ролята на герой. Брус Уилис. Или по-добре Стивън Сегал. — Те контролират системата. Единственото, което можем да направим, е да я изключим цялата.

— Тогава го направете! — викна Къмингс. — Ако зелените идиоти научат и частица от…

Млъкна, като стискаше и отпускаше юмрук.

— Сър, да изключим всичко, означава всеки служител във всеки офис във всеки град да излезе от системата — каза Спрингър. — Иначе казано, компанията трябва да спре да работи.

Къмингс започна да си скубе косата.

— Ще изгубим милиони — изстена той. — Милиони.

В офиса вече имаше много хора и всички се бяха скупчили около бюрото на Дюи, в това число и миризливият охранител, който беше останал без видима причина и сега стърчеше точно зад Къмингс с ръка на пистолета си, като някакъв шибан стрелец от каубойски филм. Всички мълчаха.

— Сър? — попита Дюи.

Къмингс още си скубеше косата.

— Сър?

Минаха няколко секунди, преди изпълнителният директор на „Дийпуел Газ енд Петролиум“ да въздъхне отчаяно и да отпусне ръце.

— Направете го — каза той. — Затворете всичко. Всичко.

Дюи посегна към телефона. Точно в този момент екранът внезапно преля от светло синьо в яркочервено. Последва пауза, след което се появиха букви, които се рееха като листа на ветрец, преди да се скупчат в думи, изпълващи пелия екран: „ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕМЕЗИДА В ДЕЙСТВИЕ.“

Противно на волята си, Дюи Маккейб се усмихна. Каквото и да ставаше тук, със сигурност сереше здравата по подложката за мишка на Денис Сандърс.

Йерусалим

Детективите на Кишле работеха в няколко малки стаички на партера срещу кабинета на Леа Шалев. Преди бяха горе, на първия етаж, но преди две години участъкът беше реорганизиран и ги изхвърлиха тук, за тяхно колективно раздразнение.

До тази част се стигаше през ниска врата в дъното на сградата и Бен Рои спря там, за да звънне отново на Сара. Този път се свърза. Тя още му беше бясна, че се е измъкнал от прегледа, макар и не колкото преди, и успяха да проведат сравнително цивилизован разговор, което си беше нещо. В крайна сметка с бебето („Бубу“, както го бяха кръстили) всичко беше наред и предстоеше още един преглед след шест седмици. Бен Рои не си направи труда да си запише датата и часа — Сара щеше да му ги напомни поне седмица по-рано.