Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Как е Зейнаб? — попита тя.

— Добре — отвърна той. — Много по-добре. Тя…

Поколеба се, не знаеше какво да добави. Така и не успя да измисли нещо, затова просто кимна неопределено и смени темата.

— Някакви новини за църквата?

— Още се борим, макар че резултатът е предрешен. Въпросът е не дали, а кога.

Подобно на стария дом на Халифа, на стария участък и на толкова много други постройки, църквата „Света Богородица“ беше определена за разрушаване заради Булеварда на сфинксовете.

— Поне това място е в безопасност — рече той.

— Не много за дълго.

Тя вдигна някакъв лист.

— Писмо от кабинета на губернатора. Съкращават наполовина бюджета ни. Което е равносилно на закриване. Могат да намерят пари да изкопаят трикилометрова дупка в земята, но за безпомощните деца…

Свали очилата и отново избърса очите си.

— Хелми, момчето, което те доведе, е прекарало тук целия си живот. Едни доброволци го откриха, когато беше бебе. Родителите го оставили на сметището, представи си само. Какво ще стане с него? Къде ще иде?

Гласът й стана пресеклив.

— Светът е толкова жесток — промърмори тя. — Ужасно жесток. Но пък ти го знаеш, нали, Юсуф?

— Да — отвърна Халифа. — Знам го.

За момент погледите им се срещнаха. После тя пое дълбоко дъх, остави писмото и сложи делово длани върху бюрото.

— Както и да е, със сигурност не си дошъл да слушаш оплакванията ми. Какво мога да направя за теб?

Халифа се размърда неспокойно. След онова, което му бе казала току-що, не му се струваше подходящо да я моли за помощ. Тя сякаш прочете мислите му и се усмихна.

— Стига, Юсуф. Познаваме се достатъчно отдавна. Изплюй камъчето.

— Не е чак толкова важно — измънка той. — Може да…

— Юсуф!

— Добре, добре. Исках да те поразпитам за коптската общност.

Тя събра длани на бюрото.

— Питай.

— Ти си навътре в нещата. Да си чувала за някакви антихристиянски действия напоследък? Нападения, вандализъм?

— Винаги има нападения над копти. Знаеш го не по-зле от мен. Само миналата седмица един човек в Наг Хамади…

— Не става въпрос за Среден Египет — прекъсна я той. — А за района на Луксор.

Очите й се присвиха.

— Защо? Случило ли се е нещо?

Халифа й разказа за фермера и отровения кладенец.

— Водата на братовчед му също се развалила — завърши той. — Фермерът мисли, че е някой от съседното село, но старейшината отрича да знае каквото и да било. Просто се питах дали е местен проблем, или нещо по-мащабно.

Тя се облегна назад, като си играеше с кръстчето на шията си. Старият вентилатор на тавана се въртеше лениво, без изобщо да прогони жегата от стаята.

— Не съм чувала нищо — каза тя след дълго мълчание. — Знаеш, че на север има много напрежение, но тук нещата винаги са били доста спокойни, слава Богу. Е, като изключим онзи шейх, който проповядваше в селата, Омар как му беше името…

— Абд-ел Карим — каза Халифа.

— Същият. Той винаги създаваше неприятности, макар че, доколкото си спомням, проповедите му бяха повече срещу евреите, отколкото срещу християните. А, и онзи инцидент преди два месеца, когато хвърлиха едно ваксаджийче в Нил. Момчето беше копт, макар да си мисля, че историята беше повече за пари, отколкото заради религията.

Тя замълча и продължи да си играе с кръстчето. Отвън някакво дете се разрева — дрезгави, раздиращи ридания, които сякаш разтърсиха цялата сграда.

— Наистина не се сещам нищо — каза тя накрая. — Ние сме малцинство и затова винаги сме нащрек, особено след бомбата в църквата в Александрия и размириците в Им–баба. Но досега не сме имали проблеми като във Фаршут.

И определено няма насилие. Има мюсюлмани, които не искат да се смесват с нас, както и хора от моята общност, които не искат да се смесват с мюсюлмани, но като цяло се погаждаме доста добре. Най-много да те изгледат накриво. Това, и събарянето на църквата. Но пък има и разрушени джамии, така че не можеш да хвърлиш вината върху религиозната нетърпимост.

— А само върху идиотите, които управляват града — рече Халифа.

— Именно.

На вратата се почука. Младият мъж, когото Халифа бе видял по-рано, надникна в стаята и каза на Дамиана, че хората от „Банк Миср“ щели да пристигнат след няколко минути.

— Кандидатстваме за заем — обясни тя. — Съмнявам се, че ще го получим, всички останали банки ни отказват, но трябва да опитаме. Съжалявам, но трябва да приключваме.

Халифа махна с ръка и каза:

— И без това трябва да се връщам в участъка — каза той.