Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Побързай — рече му. — Трябва да видиш.

Последва я в апартамента. Дискът на Али с „Мери Попинс“ беше пуснат в дневната. Усилен докрай. „Да си пуснем хвърчило“. С онези ужасни субтитри. В небето пускаме нашето хвърчило. Понечи да й каже да намали звука, за да не пречат на жената отдолу, но тя отново му направи знак да мълчи.

— Трябва да видиш — повтори Зейнаб. — Няма да повярваш.

Стигнаха до вратата на банята. Отвътре се чуваше течаща вода.

— Стига, Зейнаб, достатъчно номера. Какво…

Думите замръзнаха в гърлото му, когато отвори вратата. Душът беше пуснат, водата плискаше по циментовия под. А под душа, блестящ и мокър, с отметната назад глава, смеещ се…

— Али — задавено промълви Халифа и се облегна на касата. — Синко! Момчето ми!

Остана още миг на прага. После нададе див радостен рев, втурна се вътре, скочи под душа и прегърна яростно сина си, като плачеше от радост. Водата се стичаше по косата и лицето му, измокри го целия, влизаше в очите, ушите и устата му, караше го да кашля и плюе, но не му пукаше.

— Али! — викаше той. — Али! Али!

Събуди се.

Беше ден. В устата му имаше вкус на сол. Дрехите му бяха подгизнали. Навсякъде около него се простираше синьо-зелено море. Остана да лежи няколко секунди, все още объркан. Накрая осъзна къде е, размърда се и надигна глава. Точно тогава салът се издигна на една вълна и Халифа зърна жълт бряг. На около километър. Може би по-малко. От кораба нямаше и следа. От пристанището също. Явно през нощта течението ги беше отнесло покрай брега, макар че нямаше представа точно в коя посока.

— Хей, Ариех.

Обърна се към израелеца.

Него го нямаше.

— Ариех?

Отговор не последва.

Помисли си, че приятелят му просто се е оплел някъде между листата, както се беше оплел и Али. Надигна се още малко и огледа растителността.

Нямаше го никъде. Потръпна, обхванат от паника.

— Ариех! Бен Рои!

Нищо.

Опита да се надигне още, но ръката му проби стъблата и той политна напред, а устата му се напълни с вода. Може би израелецът бе решил да доплува до брега? Да е отишъл да потърси помощ, след като мъглата се беше вдигнала. Да, това трябва да е направил. Оставил го е да спи и е отплувал към брега. Побъркан идиот! Отново се опита да се надигне, но пак проби сала. Пое го нова вълна и Халифа забеляза нещо във водата отдясно. На около двайсет метра. Отначало не разбра какво е и едва при следващата вълна разпозна джинсите и якето на Бен Рои. Носеше се във водата с разперени ръце и крака, с лице надолу, загледан в дълбините.

Халифа явно още беше замаян от съня, защото първата му мисъл бе, че израелецът сигурно се опитва да лови риба. Едва след няколко секунди осъзна какво се е случило. И зави отчаяно.

— Господи, не! Моля те, Господи, не! Ариех! Ариех!

Опита се да зарита с крака и да гребе с едната ръка, да приближи сала до него, но без резултат. Оставаше му само да лежи, да гледа как тялото на приятеля му се появява и изчезва и да вика името му.

— Ариех! Ариех!

Викаше и името на сина си, двете се сляха в една обща нишка на непоносима мъка.

— Ариех! Али! Ариех! Али!

Близо час се носи във водата и викаше, докато не прегракна. После се надигна една много висока вълна и тялото на Бен Рои изведнъж се озова съвсем близо, на около два метра от сала. Остана за момент така, едната му ръка като че ли се протягаше към Халифа („Сякаш ми казваше сбогом“, разказваше по-късно египтянинът), след което бавно потъна под вълните и изчезна завинаги.

— Ариех! Али! Ариех! Али!

Прибраха го осем часа по-късно, през ранния следобед. Малка рибарска гемия от Розета. Рибарите го засипаха с въпроси как така се е озовал на плаващия уард-и-нил.

В отговор Халифа извади прогизналия си портфейл и показа полицейската си значка.

Намериха му сухи дрехи и го оставиха на мира.

Течението го беше отнесло доста на запад и им отне близо час, за да се върнат при устието на Нил. Седеше на купчина мрежи, пушеше верижно изпросени цигари и се взираше в брега. Бележникът на Самюел Пинскър беше в скута му. Страниците му се бяха превърнали в каша от морската вода. Би трябвало да изпитва вина заради бележника. Би трябвало да изпитва много неща. Но се чувстваше празен. Сякаш някой го беше изстъргал отвътре с телена четка.

Оставаше само едно нещо. Абсолютна, категорична увереност какво трябва да направи.

„Само ти напомням как стоят нещата в тази страна, Халифа. Революция или не, има хора, които са недосегаеми.“

„Ще видим тая работа.“