Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Тода ла ’ел.

— Хамдулилла.

Известно време просто седяха и се мъчеха да си поемат дъх. Растителността се полюшваше леко под тях като огромна люлка; боботенето на кораба едва се чуваше в далечината, а стрелбата като че ли беше спряла. Бен Рои се обърна и опипа бедрото си. В джинсите му имаше дупка и чувстваше как кръвта изтича на тласъци. Не прекалено силно, слава богу. Не успя да открие изходна рана.

— Добре ли си? — попита го Халифа.

— Много по-добре, след като урокът по плуване приключи.

— Наистина ли си ранен?

Бен Рои потвърди, но добави, че не било чак толкова сериозно.

— Мисля, че куршумът още е вътре, но не губя много кръв и не ме боли толкова много, колкото преди. Ако успея да направя турникет…

Зарови лице в листата, свали пипнешком колана си и го стегна над раната. Само преди минути си мислеше, че с тях е свършено. Сега бяха над водата и се чувстваше много по-уверен. Не трябваше да са далеч от брега и след като мъглата се вдигнеше, можеха да стигнат с гребане до сушата или да чакат да ги приберат. Тревожеше се само, че корабът може да се върне и да ги прегази, но морето беше голямо и той се надяваше, че ще се оправят. Както беше казал на Халифа, трябваше да подхождат към проблемите един по един. В момента бяха в безопасност. Чувстваше се странно спокоен. Изтощен, но спокоен. Почти замаян. Стегна здраво колана.

— Тази история с „Немезида в действие“ наистина може да ти отвори очите, а? — изсумтя той, докато закопчаваше турникета. — И да исках, нямаше да сбъркам толкова. Едва ли може да се нарече добра препоръка за преподавател по следователска работа!

Халифа не знаеше за какво става дума, но и не попита. Вместо това се наведе напред и стисна ръката на израелеца.

— Благодаря, че ми спаси живота. Отново.

Бен Рои махна с ръка.

— Ще ми пратиш запис.

Останаха така, хванати за ръце, мъглата се стелеше върху тях като одеяло. Единствените звуци вече бяха пляскането и бълбукането на водата.

— Казах разни неща, Бен Рои. По телефона. Лоши неща. Моля те…

— И двамата казахме лоши неща. Всичко е забравено.

Кратка пауза, после:

— Гадняр.

— Копеле.

Разсмяха се. Дълбоко, от сърце. Смях на стари приятели, срещнали се отново. Кракът на Бен Рои отново беше започнал да пулсира, но това като че ли нямаше значение. Чувстваше се щастлив. Ама че шантава работа.

— Ще направя всичко по силите си да ти помогна — рече той. — С „Барън“ и „Джосер“. Ще ги спипаме. Заедно. Обещавам ти. Заради Али.

Египтянинът стисна още по-силно ръката му.

— Благодаря, Ариех. Ти си добър приятел.

— Ти също, Юсуф. Най-добрият.

През четирите години, откакто се познаваха, за първи път се обръщаха един към друг на малко име. И сякаш дори не го забелязаха.

Последва дълго мълчание. Подухна вятър и раздвижи мъглата. На Бен Рои внезапно му хрумна нещо.

— Сигурно моментът не е подходящ, но исках да те помоля за нещо. Малка услуга. Свързана с бебето. Не знам дали ще…

Не довърши изречението, защото чу тихо хъркане. Египтянинът беше заспал.

— Мамка му — промърмори Бен Рои.

Поклати глава, потупа приятеля си по бузата, обърна се и легна по гръб, разперил ръце настрани, с носещи се във водата крака. Като че ли кървеше по-силно, дори с турникета, но не направи нищо. Защо да се безпокои? Беше на сала, приятелят му бе тук, бяха живи, водата не беше много студена, а полюшването беше толкова приятно. Защо да разваля момента?

Минаха минути. Или може би часове — нямаше представа, а и не му пукаше. После вятърът подухна отново, този път по-силно, като порив. Бен Рои се разсмя с глас, защото точно над него мъглата се раздели и той видя звездите. Радостни, вълшебни купове мигащи сини звезди, тлъсти като светулки. Най-прекрасното нещо, което беше виждал. Вдигна ръка към тях.

— Ще бъда до теб — прошепна. — Обещавам. Винаги ще бъда до теб. Мое малко момче. Или момиче. Никога няма да те оставя. Обещавам.

Усмихна се, докато небето над него се разчистваше все повече, разкривайки още и още звезди, които трептяха, примигваха и образуваха пътека от светлина, която го зовеше у дома, при любимите хора.

Започна да си тананика.

Късно сутринта на следващия ден Халифа най-сетне се прибра в Луксор.

Бен Рои беше отлетял направо за Хюстън, за да задейства нещата срещу „Барън“, но Халифа искаше да прекара известно време със семейството си и каза на израелеца, че ще вземе друг полет.

Щом видя Зейнаб пред блока, разбра, че се е случило нещо. Понечи да я попита какво става, но тя му даде знак да мълчи и му махна да се качи горе.