Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Рахил. Какво…

— Сбогом, скъпи татко.

Той я погледна объркан. После очите му внезапно се разшириха от ужас, когато тя свали пистолета от челото му, сгъна ръка и напъха цевта в устата си.

— Господи, Рахил, да не си посмяла…

Последва оглушителен трясък и посивялото лице на стареца се покри с пръски от кръв и кост.

Рахил политна назад и се строполи на палубата.

Халифа и Бен Рои се намираха в средата на кораба, обгърнати в мъгла, когато зад тях проехтя изстрел. Чу се вой „Рахил!“, последван от болезнен, гърлен рев като на смъртно ранено животно.

Те спряха и се спогледаха. По палубата се понесе нов рев, последван от бесен крясък, сякаш усилен от високоговорител:

— Намерете ги! Намерете проклетите животни!

Те се затичаха.

Стигнаха носа и намериха подвижния мост. Тъкмо тръгнаха по него, когато се чуха викове и тропот. Жената беше сгрешила. Долу имаше охрана. Много охрана, ако се съдеше по шума. И се качваха на борда.

Халифа и Бен Рои се оттеглиха обратно на триъгълника, образуван от носа на кораба и предните вдигнати капаци на трюмовете. Заради мъглата видимостта беше не повече от два метра, но и така знаеха, че са в капан. Викове и стъпки отляво и право пред тях.

— Намерете ги! Накълцайте ги!

Спогледаха се. И инстинктивно, без да кажат нито дума, се разделиха. Бен Рои тръгна наляво и покри моста и тясната пътека между борда и отворените трюмове. Халифа пое пътеката покрай левия борд.

Взираха се в сумрака с насочени напред автомати, като се ослушваха. Изминаха двайсет секунди. Напрегнати, мъчителни секунди. Тропотът на преследвачите непрекъснато се приближаваше, примката неумолимо се стягаше. Изведнъж в горната част на моста се появиха фигури. Две. Бен Рои стреля от упор и ги свали. Халифа също забеляза движение и даде откос. Противникът отвърна на огъня, въздухът затрептя от писъка и тракането на куршуми в метал, мигновени бели проблясъци разкъсваха покрова на мъглата. Детективите се залепиха за стоманената стена на вдигнатия капак на трюма, подаваха се, за да стрелят, и се криеха отново. Хората на Барън можеха да стигнат до тях само покрай бордовете и по моста, така че те бяха в състояние да задържат позицията си въпреки численото превъзходство на противника. Стига да имаха достатъчно амуниции. А те свършваха бързо.

— Прикривай ме! — извика Бен Рои.

Халифа пусна последен откос към обгърнатата в мъгла пътека, прехвърли се при Бен Рои и отново започна да стреля. Израелецът се претърколи по палубата към моста, сграбчи едно от лежащите тела и го измъкна зад капака на трюма. Направи същото с втория труп, а куршумите се сипеха около него като метална градушка. Халифа се претърколи отново, за да покрие другия борд, докато Бен Рои претърси телата. Джакпот. Двамата стискаха автомати, в кобурите на коланите им имаше пистолети „Зиг Зауер“, както и резервни пълнители за автоматите, напъхани в джобовете на якетата. Всеки с по трийсет патрона, доколкото можеше да прецени. Доста миниатюрен арсенал. Бен Рои плъзна единия автомат към Халифа заедно с два пълнителя, грабна другите два и изстреля залп от куршуми.

Поне засега можеха да задържат позицията, докато измислят как да се махнат от кораба.

Престрелката продължи още няколко минути. Детективите бяха притиснати, но хората на Барън не можеха да ги доближат. После се чуха викове и отдалечаващ се тропот. Възцари се зловеща тишина.

— Какво правят? — изсъска Халифа.

Бен Рои нямаше представа.

— Не ни пускат, това поне е сигурно.

Стояха залепени за стоманения капак, напрегнали слух, с разтуптени сърца, отчаяно опитващи се да измислят нещо. Долният край на моста беше покрит; същото се отнасяше и за тесните пътеки покрай бордовете.

— Мислиш ли, че можем да скочим? — попита Бен Рои.

— Ти побърка ли се? Това са четирийсет метра. Кей от едната страна, скали от другата и влекач отпред. Ще изкараме късмет, ако просто се изпотрошим.

Бен Рои не възрази.

— Загазили сме — беше единственият му коментар.

Мълчанието продължи почти десет минути. Вероятно противниците им също се опитваха да измислят как да действат. Внезапно над палубата отново прогърмя онзи яростен глас. Гласът на Барън.

— Не ми пука! Искам ги мъртви! Веднага, чувате ли! Действайте! Изкарайте го! Веднага! Изкарайте го! Това е заповед!

Халифа и Бен Рои се спогледаха. Не знаеха какво означава това. Отговорът дойде в следващия момент. Чу се дълбоко, зловещо боботене и стоманената палуба под краката им затрептя, когато двигателите оживяха. Почти в същия миг замърка хидравлика и капакът на трюма, който ги беше защитавал, започна да се спуска заедно с останалите капаци по палубата, подобно на блокчета домино. Двамата се дръпнаха назад и приклекнаха зад мижавото прикритие на мачтата за сателитна навигация на самия нос на кораба. Между тях и кулата, където се бяха събрали хората на Барън, сега имаше празно пространство с големината на две футболни игрища. Единственото им прикритие беше мъглата.