Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Съжалявам за приятелите ти — рече той и усмивката му се смени със съчувствие. — Наистина съжалявам. Зная, че си разстроена. Но трябваше да бъде направено. Време е, разбери. Време е да се прибереш у дома. Твоят татко се нуждае от теб. Семейството ти се нуждае от теб.

Тя се взираше в него, лицето й бе бледо като мъглата. Надушваше афтършейва му — плътен, мазен, със смътен метален привкус. Миризма, която будеше толкова много други неща. Звуци — стъпки по килима, скърцане на врата. Усещания — тежест, натиск, проникване. Нещата от кошмарите. Нещата, от които беше бягала цял живот.

— Не беше лесно — говореше той. — Не беше лесно без теб. Къщата е толкова празна. Особено след като скъпата ти майка почина…

— Тя не „почина“. — Гласът й бе странно безизразен. — А се самоуби. Знаеш го.

Пред нея Барън се облегна на стойката си, клатейки скръбно глава.

— Наистина го зная, Рахил. Не бива да мислим за това. Единствено настоящето има значение. И бъдещето. Бъдещето на нашето семейство. Именно затова е време да сложим край на всичко това… — Той обгърна с жест кораба и пристанището. — Време е да се прибереш у дома. Дадох ти свобода. Позволих ти да живееш пълноценно, както поискаш. А сега е време да се върнеш там, където ти е мястото. Да поемеш отговорностите си.

Изгледа я, после наведе глава при поредния пристъп на кашлица. Напипа кислородната маска и я притисна към устата си. Мина известно време, преди дишането му да се възстанови.

— Татко ти вече не е здрав човек, Рахил — изхриптя той. Очите му се насълзиха над маската, гласът му беше заглушен от прозрачната пластмаса. — Докторите ми дават шест месеца. Най-много година. Трябва да помисля за наследник. Кой да поведе семейството. Кой да поеме бизнеса. Уилям…

Името предизвика нов пристъп на кашлица. Цялото му тяло се разтресе, очите му се изцъклиха така, сякаш всеки момент щяха да излетят от орбитите си като тапи на шампанско.

— Уилям… Е, всички знаем какво представлява брат ти. Безполезен наркоман и курвар. Живее в някакъв проклет свят на мечти. Мисли се за голяма работа. Смята, че той ще поеме нещата, че оглавява някакъв преврат. Тук! Всичко е само ето тук.

Презрително почука с пръст главата си.

— Той е слабак. Винаги е бил и винаги ще бъде. Разбрах го в мига, в който го видях. Безгръбначен. Тъп. Ти обаче…

Свали маската, гърдите му се надигаха и отпускаха под сакото от туид.

— Ти, Рахил, си истинската. Истинска Барън. Имаш повече кураж и мозък, отколкото би имал някога твоят негоден за нищо брат. И го доказа през последните години. Неведнъж. Ти си избраната. Истинската наследница. Наследницата по право. Всичко е твое, Рахил. Всичко. И сега искам да започнеш да поемаш управлението. Искам да се върнеш у дома и да направиш онова, за което си родена.

Той отново протегна ръка. Тя впери поглед в нея, клатейки глава, зяпнала невярващо.

— Ти си луд — промърмори. И повтори, този път по-силно: — Ти си луд.

Раменете на стареца се издуха подобно на кобра, разперваща качулката си.

— Знам, че те боли, Рахил…

Тя избухна.

— Ти си побъркан! — Изведнъж гласът й се задави. — Да се прибера у дома! След всичко, което направи! След всичко, което ми причини! Защо мислиш, че се махнах? Защо избягах колкото се може по-далеч? Защо си смених името, самоличността, защо посветих всеки миг от живота си на борба срещу такива като теб? Защо направих всичко възможно да проваля „Барън“? Точно както ти провали…

— Рахил…

Тя отметна глава.

— Та аз бях дете, шибано животно такова! — Вече крещеше, погледът й бе безумен, от устата й пръскаше слюнка. — Бях десетгодишна! Всяка нощ! Нашата малка тайна! Специалната обич на татко! За да ми покажеш колко те е грижа! Не се безпокой, ако малко боли! Естествено е, напълно естествено! Ах ти, гаден, мръсен…

— Достатъчно, Рахил!

— Да се прибера у дома! Да поема управлението! След всичко това! След Ривка? След тази нощ? Ти си луд, заблуден шибан… — Гласът й се пречупи, думите засядаха в гърлото й, задъхваше се. — Никога няма да се върна! Разбра ли? Никога. Никога. Не искам да имам нищо общо с това. Никога няма да работя за „Барън“. Никога няма да бъда част от твоята гнусна, извратена…

Лявата й ръка започна да скубе косите й. Също както навремето, когато беше дете. Когато той влизаше в нея. Дърпаше косата си, сякаш отчаяно се опитваше да се изтегли от него.

В същото време другата й ръка се вдигна и насочи глока към главата му. Което и беше причината да дойде тук. За да свърши онова, което трябваше да бъде направено много отдавна. Това бе причината през последните единайсет години да участва във всички маршове, протести, бунтове и акции на „Немезида“. Проектираше. Прехвърляше. Заместваше. Или както там се нарича. Отлагаше неизбежното.