Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Тя трепереше, лицето й бе станало пепеляво, глокът беше отпуснат, сякаш ръката й вече нямаше сили да го държи. Имаше чувството, че отново се намира в имението. Свита в леглото. Малка, слаба, безпомощна, баща й я притиска, не може да направи нищо, за да го спре.

— Разбира се, в действителност ти никога не си излизала от кръга ни, независимо какво си мислиш — продължи той и направи половин крачка напред. Колелото на стойката изскърца. — Истината е, че винаги те наблюдавахме, Рахил. Откакто напусна дома, не е имало нито миг, в който да не зная къде си точно, какво правиш и с кого разговаряш. Всички онези групи, в които участваше, всички походи и демонстрации — навсякъде имах хора, които бяха около теб и те наблюдаваха внимателно. При малките ти приключения с „Немезида“ винаги имаше специалисти, готови да се намесят, ако нещата тръгнат не както трябва. Скривалището ви в Негев беше пълно с камери от покривите до основите. Именно така научихме за Ривка Клайнберг. Нищо, което си казала или направила, не е останало скрито от мен. Нищичко. Рахил. Нищичко. Ти и малката ти обратна приятелка…

Гърдите му се надигнаха, клепачите му като че ли затрептяха.

— Господи, толкова си красива. Толкова красива, скъпа моя. Нямаш представа колко ми се искаше да…

Тя се преви и повърна върху стоманената палуба. Барън се затътри още крачка напред, но Рахил вдигна пистолета и го размаха към него.

— Назад! — зави тя. — Стой назад, гаден, шибан…

И отново повърна.

— Нека ти помогна, Рахил. Моля те.

— Назад!

Той поклати глава в гротескна пародия на обиден родител.

— Знам, че ти е тежко, скъпа. Но нещата просто са такива. Както казах, притежаваме всичко. Контролираме всичко. Няма смисъл да се съпротивляваш. Да се бориш. Това е съдбата ти. Няма начин да се измъкнеш от нея. Прибираш се у дома, Рахил. Моля те, не си създавай сама неприятности. Приеми се такава, каквато си.

Тя повърна за трети път и се изправи, бършейки устата си с ръкав. Няколко секунди стояха един срещу друг — благо усмихнатият Барън и пречупената му, съсипана дъщеря. Накрая тя кимна, вдигна пистолета и стреля.

Проехтя гръм и катинарът на контейнера се пръсна.

— Какво…

Барън започна да обръща стойката си, за да види какво става. Рахил го заобиколи, отиде при контейнера, махна разбития катинар и отвори вратата. Халифа и Бен Рои стояха един до друг. Изглеждаха объркани.

— Изчезвайте от тук — изсъска тя. — Натам. Няма охрана.

Посочи към носа на кораба. Детективите отново се поколебаха и тя повтори заповедта.

— Ела с нас — извика Бен Рои.

— Тръгвай, шибан идиот!

Сграбчи го за ризата и го засили през палубата. Халифа го последва. Докато минаваше покрай Барън, инстинктивно спря и впери поглед в стареца. Умът му работеше трескаво, опитваше се да реши дали да го убие сега, когато има тази възможност. Рахил прочете мислите му.

— Това е моя работа — каза тя. — Тръгвай. Веднага.

Погледите им се срещнаха за миг. После той кимна, измърмори „Благодаря“ и тръгна след израелеца. Тя ги гледа, докато изчезнаха в мъглата, после се обърна към баща си.

— Рахил, наистина не трябваше…

— Млъквай.

Приближи към него с насочен пистолет. Чу се тропот, някой приближаваше. Но това не означаваше нищо за нея. Намираше се в стая с чудовището и всичко друго бе отвън. Както навремето, когато бе малко момиче. Отиде плътно до него и опря дулото на глока в чудовищното му чело. Той просто стоеше, облегнат на стойката си, леко наклонил глава. Изражението му беше по-скоро развеселено, отколкото уплашено.

— Ох, Рахил, Рахил. Наистина ли го искаш?

Този мек, успокояващ глас. Гласът, с който й говореше, докато я насилваше. Саундтракът на изнасилването.

— Това ли искаш, Рахил? Добре, давай тогава. Щом така ще се почувстваш по-добре, скъпа. Помогни да платя за греховете, които смяташ, че съм извършил. За мен няма значение. Ни най-малко. Както ти казах, не ми остава много. Само семейството има значение. И знам, че с теб то е в добри ръце. В най-добрите ръце. Най-добрите от най-добрите. Така че давай, Рахил. Облекчи болката в сърцето си. Изгони демоните си. Колкото до мен, ще умра щастлив, че съм осигурил чудесно бъдеще за славното име Барън. Господи, как се гордея с теб.

Усмихна й се.

Тя събра кураж. Прие, че няма друг изход. Трябваше да го направи, ако искаше да бъде свободна от мрежата, която бе изплел около нея. И най-неочаквано му се усмихна в отговор.

Сянка на съмнение пробяга през очите му.