Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Излизат в морето — каза Бен Рои. — Щом мъглата се разсее, ще бъдем като мишени в стрелбище. Трябва да рискуваме! Трябва да слезем!

Той тръгна към десния борд, но направи едва няколко стъпки, когато от кея се разнесоха викове и изрева двигател. Последва оглушителен трясък и писък на разкъсван метал. Нещо — беше невъзможно да се види какво точно — беше откъснало моста от кораба, отрязвайки единствения им път за бягство.

— Прецакани сме — обобщи Бен Рои.

Халифа изстреля два откоса. Усетиха, че корабът започва да се клати едва забележимо, което означаваше, че се отдалечават от брега и вълнението се засилва. Ако се съдеше по звука на двигателите, непрекъснато набираха скорост. Все още се движеха назад — хората на Барън нямаха намерение да си губят времето, за да обръщат съда. Бен Рои и Халифа разполагаха може би с няколко минути. Или само секунди.

— Трябва да скочим — каза Бен Рои.

Халифа не отговори, а отново стреля по кулата.

— Трябва да скочим — повтори израелецът. — Това е единственият ни шанс.

— Това са четирийсет метра! Ще умрем!

— Ще умрем и ако останем тук! Трябва да го направим.

— Как ли пък не! Ще се справим с тях!

— Не можеш да се справиш с тях, шибан идиот! Прекалено много са. И всичките са въоръжени. Трябва да скочим, преди да сме излезли от мъглата. Хайде!

Сграбчи Халифа за якето, но египтянинът го отблъсна.

— Ако искаш, скачай. Предпочитам да рискувам тук.

— Халифа!

— Няма да скоча!

— Трябва да го направим!

— Не!

— До брега няма и километър. Ще…

— Не! Не!

— Можем просто да доплуваме…

— По дяволите, не мога да плувам! Чуваш ли ме? Не мога да плувам, мамка му. Страх ме е от вода.

Хвърли свиреп и същевременно унизен поглед към Бен Рои, обърна се и изпразни пълнителя на автомата.

— Ти върви, аз оставам — промърмори той, докато сменяше пълнителя. — Не се безпокой за мен. Хайде, изчезвай.

Бен Рои грабна автомата от ръцете му и го метна през борда.

— Какво, за бога…!

Израелецът го сграбчи за якето и го придърпа към себе си.

— Скачаме, Халифа. Разбра ли? Аз съм добър плувец. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Останем ли тук, свършено е с нас. В морето имаме поне някакъв шанс.

Халифа отвори уста да възрази, но в този миг куршум рикошира в сателитната мачта на сантиметър от главата му. Минаха няколко секунди.

— Ще ме държиш ли?

— Така, сякаш се чукам с теб.

Халифа го изгледа без особен ентусиазъм. След малко бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади бележника на Самюел Пинскър.

— Вземи това. За всеки случай, ако… нали се сещаш… Тук е показано къде…

Бен Рои взе бележника и го натика в джоба му.

— Ще оживеем, Халифа. Повярвай ми. Ще се приберем у дома. Щом паднем във водата, не се съпротивлявай, ясно? Просто се отпусни и ме остави да те водя. Сваляй обувките.

Събуха се. Стрелбата от другия край на кораба изведнъж замря. Те се възползваха от момента и прекрачиха перилата на носа. Под тях се виеше мъгла, а някъде от нея се чуваше ревът и бълбукането на водата.

Бен Рои също хвърли автомата си и сграбчи Халифа за якето.

— Броя до три. Скачай колкото се може по-надалеч. Ясно?

— Я-апее.

— Едно…

— Аллах-у-акбар!

— Две…

Стрелбата започна отново.

— Три!

Скочиха. Докато политаха от палубата, Бен Рои усети остра изгаряща болка отзад в левия крак, в горната част на бедрото. Първо си помисли, че го е ужилило някакво голямо насекомо. Нямаше време да мисли за това, защото вече падаха, носеха се през мрака към морето. Докато летяха, Халифа също преживя нещо странно — помисли си, че все още е в мината. Че скокът му е бил неуспешен и сега пада в шахтата, а всичко случило се оттогава — пристанището, корабът, жената от „Немезида“, Барън — е било просто сън. Последен хаотичен плод на въображението му, преди да падне на дъното на шахтата и светлината да угасне завинаги.

Както и при Бен Рои, мисълта нямаше време да се загнезди в ума му. Цареше пълен хаос. Мъглата, плясъкът на водата, боботенето на двигателите, трясъкът на изстрелите, вятърът в лицата им — всичко това се размазваше в общо петно, в което бе невъзможно да се разграничат отделните нишки.

И после, с разтърсващ костите плясък, те цопнаха във водата и потънаха.

Силата на удара ги раздели, Бен Рои полетя в една посока, Халифа в друга. За един кратък, объркващ момент египтянинът се остави на морето да го поеме. Спускаше се към невъобразими дълбини, водата го обгръщаше, покриваше лицето, очите и устата му, разрошваше косата му, просмукваше се в дрехите му, сякаш го буташе и теглеше едновременно. След това, въпреки заръките на Бен Рои, инстинктът взе връх и той започна да се съпротивлява. Заудря с ръце и крака, зарита и заблъска водата, трескаво се мъчеше да се откъсне от нея, да се върне обратно към повърхността. От устата му изригнаха мехури, дробовете му се свиха конвулсивно, обзе го паника. Чу се, че крещи — приглушен бумтеж, който изпълваше ушите и главата му, — усещаше как силите го напускат с всяко движение на крайниците му. Въпреки това продължаваше да се съпротивлява, блъскаше пустотата, гърчеше се и се въртеше, докато не изгуби представа къде е повърхността. Накрая силите му се изчерпаха и го обзе странно спокойствие. Морската вода се процеди в гърлото и трахеята му; умът му се замъгли; пред очите му заплуваха разноцветни петна. Усети как ръцете и краката му се отдалечават, сякаш бавно се разпадаше.