Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Хубавичко ти ме скрий.

И сега миналото ставаше настояще.

На два пъти мъже се появяваха от нищото и я хващаха, на два пъти чу гласове, нареждащи им да я освободят.

— Това е тя. Пуснете я.

Ти си избраната, Рахил. Ти винаги си била избраната.

Отскубваше се от тях, и продължаваше да тича.

В края на кея мъглата бе гъста като мляко. Скочи от бетонната настилка върху скалите, на мястото, където Тамар бе казала на Гиди да сложи камерата им. Търсеше ги. Не можеше да промени случилото се, но искаше да го види със собствените си очи. Поне да се опита да се сбогува, преди да отиде при него. Особено с Тамар. С нея беше нарушила златното правило. Беше се сближила. Също както го наруши с Ривка. И с майка си. А всеки път, когато нарушаваше правилото, се случваха лоши неща.

— Вината не е моя — задавено рече тя. — Вината не е моя. Не е моя.

Макар че дълбоко в себе си, дори след всички тези години, една част от нея продължаваше да подозира, че вината може би наистина е нейна. Само да можеше да положи повече усилия да се овладее. Само да можеше наистина да е курва.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Продължи да търси още известно време. После някъде отпред и отдясно, далеч от реката, заръмжа двигател. Двигател на камион. Светлини на фарове пронизаха мъглата. Запрепъва се към тях, озова се на едър пясък, нещо като път. Нищо не изглеждаше реално. Мъглата се беше разкъсала. Пред нея, на не повече от пет метра, видя каросерията на пикап. Двама мъже седяха в нея, облечени като онези, които я хванаха на кея — джинси, пустинни кубинки, якета. А между тях, подобно на ловни трофеи, лежаха три тела. Двама мъже и една жена. С отворени очи. Много кръв. Чу писък и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че той излиза от собствената й уста. Пресегна се, но пикапът вече потегляше. Единият от мъжете посочи към кораба и каза нещо като: „Той е там“. След това мъглата се сгъсти отново и пикапът изчезна.

Беше сама. Както винаги. Сама в мъглата. В сумрака на собствения си срам.

Върна се на автопилот. Обратно през скалите, на кея, при кораба, все още с пистолет в ръка. Всичко ставаше на забавен кадър, сякаш беше във филм, пуснат на неподходяща скорост. Стигна подвижния мост на носа и се качи на палубата. Мина по пътеката през средата на кораба. Товарните трюмове зееха от двете й страни като черни езера.

По-силно. Присъствието му ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Тъмна гравитация, която неумолимо я привличаше.

И изведнъж той беше пред нея. Тътреше се със стойката си покрай голям товарен контейнер. Подута, тромава сянка в мъглата. Точно какъвто го помнеше.

Той явно също я усети, защото спря и се обърна. Погледите им се срещнаха. Посивялото мечешко лице се разтегли в усмивка. И тогава филмът тръгна на нормална скорост и вече не беше като в сън. Изведнъж всичко стана съвсем истинско. Сърцето й подскочи, стомахът й се сви. И отново онази болка между краката.

— Здравей, тате. Много време мина.

За Бен Рои и Халифа това прозвуча като поздрав на любяща дъщеря. Като завръщането на блудната дъщеря.

Онова, което не можеха да видят — затворени в мрака на контейнера, отделени от стена от стомана — беше изражението й.

Изражение на чисто, неподправено отвращение. Отвращение, граничещо с безумие, сякаш се беше натъкнала на нещо толкова противно, толкова гадно, че й идеше да рухне на колене и да повърне.

За момент остана на място, от контейнера отекваха удари на юмруци и викове „Лъжкиня“. След това, с пръст на спусъка на пистолета, тя пристъпи две крачки напред, в кръга от светлина. Барън се затътри към нея, като махна на охраната да се отдалечи. Останаха само двамата. Лице в лице. Баща и дъщеря. След цялото това време.

— Здравей, скъпа моя Рахил. — Зачервените му очи бяха влажни и проблясваха, устните му се изкривиха в любяща усмивка. — Наистина мина много време. Липсваше ми. Липсваше ми повече, отколкото мога да изразя.

Протегна трепереща ръка към нея. Тя не помръдна. Толкова много години, а ужасът беше силен както всеки друг път.

— Изглеждаш прекрасно — изхриптя той, като я оглеждаше с възхищение от глава до пети. — Колко си пораснала. Вече си прекрасна жена. Виждам майка ти в теб. Много от майка ти. Толкова се гордея с теб.

Понечи да приближи още, но тя вдигна пистолета.

— Недей.

Той спря, гърдите му се надигаха тежко, докато се мъчеше да напълни с въздух проядените си дробове. За миг чертите му станаха по-твърди, но веднага се отпуснаха.