Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Натаниел Барън.

Той излезе в осветения кръг.

— Добър вечер, господа — каза той с дълбоко, хриптящо ръмжене.

Изгледа ги мълчаливо и продължи:

— Наистина впечатляващ кораб, не мислите ли? Тъкмо се връщам от обиколка по палубата. Това колело трябва да се оправи. — Той посочи едното колело на стойката. — Малко смазка ще свърши работа.

Изсумтя и даде знак на пазачите да се отдръпнат. Те се оттеглиха в мъглата — достатъчно далеч, за да не се натрапват, но и достатъчно близо, за да не изпускат от очи пленниците.

— Обикновено оставяме охраната на нашите египетски колеги — каза старецът и се облегна на стойката си. — Но за тази вечер реших, че е най-добре да вземем и наши хора. Просто да подсигурим малко нещата. И те свършиха чудесна работа.

Кимна одобрително. На гърдите му висеше прозрачна пластмасова маска. Тънък маркуч се спускаше от нея до кислородната бутилка, закрепена за стойката.

— Така или иначе трябваше да идвам в Египет — продължи той, като извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. — Трябва да присъствам на откриването на проклетия музей в Луксор. Реших, че няма да е зле да отскоча и до тук. С един куршум два заека, така да се каже.

Халифа и Бен Рои бяха опрели гърбове в контейнера. Погледът на Халифа беше прикован в Барън, в очите му гореше омраза. Изражението на Бен Рои беше по-озадачено. Умът му работеше трескаво, опитваше се да свърже всички нишки, да разбере какво точно става.

— Току-що се срещнахме с дъщеря ви — каза той, докосвайки подутата си уста.

— Нима — усмихна се Барън. — Невероятна млада дама, не мислите ли?

— През цялото време ли е работила за вас?

Усмивката стана по-широка.

— Както казах, тя е невероятна млада дама. Изпълнена с кураж. Много се гордея с нея.

— Тя ли нагласи всичко? — попита Халифа. Лицето му бе побеляло, гласът му звучеше странно безизразно. — Довела е тук хората на „Немезида“, за да ги убиете?

Барън пристъпи от крак на крак и разкърши рамене, нагласявайки тежестта си върху стойката.

— Нека просто кажем, че е огромно утешение да знам, че когато си отида, семейството и компанията ще останат в добри ръце.

Изкиска се — сух, неприятен звук, сякаш кашляше куче. Изтри отново устата си и прибра кърпата. Колелцата в главата на Бен Рои продължаваха да се въртят. Някои нишки не се вплитаха напълно с останалите. Стърчаха краища. Имаше неща, които не пасваха.

— Тези хора… те са били само част от всичко — каза той. — Фракция, клетка. „Немезида в действие“ продължава да съществува. Не сте се отървали от тях.

Нов кикот.

— Малко по малко, детектив. Стъпка по стъпка. Повярвайте ми — ние контролираме ситуацията.

— Ами Ривка Клайнберг? — Бен Рои реши, че нищо не му пречи да научи всичко, преди да се случи неизбежното. — Кой я уби? Рахил ли?

Барън махна пренебрежително с ръка.

— Направи го някой, за когото интересите на компанията са на първо място — рече той. — При сегашните обстоятелства не мисля, че има смисъл да влизам в повече подробности. Макар че трябва да ви отдам заслуженото, доста добре разнищихте останалото. Видях доклада, който написахте. Великолепна детективска работа.

Той вдигна подутата си, покрита със старчески петна ръка и отдаде подигравателно чест на Бен Рои.

— Както сам отгатнахте, натъкнахме се на мината по време на проучванията в онази част на света. Отначало не й обърнахме особено внимание. Едва когато получихме концесията в Дръгеш, ни хрумна, че вече разполагаме със склад за част от отпадъците, които трябваше да извозваме от Румъния.

Порив на вятъра за момент скри огромното му, подобно на тиква лице зад воал от мъгла.

— Това е единственият по-голям детайл, при който сгрешихте — продължи той, след като мъглата се разнесе. — Не изхвърляме всички отпадъци, а само около една четвърт. Останалите три четвърти наистина заминават за Щатите за обработка и заравняване на терени. Адски скъпа работа, както ви казах онази вечер. Силно намалява приходите. Изхвърлянето само на двайсет и пет процента ни спестява стотици милиони при всеки превоз. Което означава, че ни носи стотици милиони. А в крайна сметка всичко се прави точно заради това, нали? За увеличаване на печалбите. За печелене на пари.

Рунтавите му сиви вежди се извиха, сякаш очакваше Бен Рои и Халифа да изразят съгласието си. Те не го направиха, продължиха да стоят мълчаливо. Барън като че ли не се разочарова особено от липсата на реакция от тяхна страна.