Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Между другото, срещал съм я няколко пъти — добави той. — Онази Клайнберг. Беше приятелка на скъпата ми покойна съпруга. Не мога да кажа, че ми допадаше. А и не мисля, че тя ме харесваше особено. Странно какви малки съвпадения ни поднася животът.

Ухили се, но изражението му почти веднага се смени, когато го завладя пристъп на кашлица. Раменете му се затресоха, зачервените очи се изцъклиха, когато дробовете му се сгърчиха в отчаян опит да се напълнят с въздух. Бен Рои се озърна към стражите, преценявайки шансовете да се справят с тях. Малки, реши той. Много малки.

— И сега какво? — попита той, когато Барън най-сетне успя да дойде на себе си.

— Сега ли? — Старецът разпери ръце и отново хвана гумените дръжки на стойката си. — Сега ще трябва да изчакаме мъглата да се вдигне и да приключим с разтоварването. След това капитан Кременко и екипажът му ще трябва да изкупят вината си за всичките неприятности, които ни причиниха с малката си курвенска операция, като ви откарат насред морето, нарежат ви на парченца и ви хвърлят на рибите. Същото се отнася и за телата на онези хулигани от „Немезида“, тъкмо ги прибират, ако не се лъжа. Не бих казал, че ще пролея сълза за тях, но ако това ще ви утеши донякъде, убиването на полицаи не е нещо, което да не тежи на съвестта ми. Но какво друго ми остава?

Сви безпомощно рамене, сякаш е принуден да прави всичко това.

— Трябваше да приемете подкупа, детектив. Основно правило в бизнеса: предлагат ли ви добра сделка, не се колебайте.

Отново се закашля неудържимо. Лицето му беше пурпурно, когато лепна маската на лицето си, мъчейки се да си поеме дъх. Халифа също преценяваше шансовете да нападнат пазачите. Подобно на израелеца, реши, че са малки или несъществуващи. Пред него, само на няколко метра разстояние, стоеше мъжът, когото смяташе за отговорен за смъртта на сина си. Главината на колелото, което бе прегазило целия му свят. А той не можеше да се добере до него. Чувстваше се кух отвътре. Кух и абсолютно безсилен.

— Както и да е, господа — продължи най-сетне Барън, след като свали маската и се облегна на стойката. — Достатъчно приказки. Аз съм прям човек и исках да застана пред вас, да ви погледна в очите и да отговоря на евентуалните ви въпроси. След като приключихме с това, не виждам особен смисъл да продължаваме срещата, така че, ако нямате нищо против…

Кимна към пазачите. Те пристъпиха напред с насочени автомати и безизразни като на роботи лица. Направиха знак на двамата детективи да влязат в контейнера.

— Никога не съм бил добър в театъра — каза Барън, когато те влязоха в зловонното помещение и се обърнаха. — Но все пак трябва да признаете, че има известна… как се казваше… последователност във всичко това. Проблемите ни започнаха в този контейнер и сега ще приключат в него. Ако не друго, това отговаря на чувството ми за ред.

Усмихна се и даде знак на пазачите. Те понечиха да затворят контейнера. Халифа подложи крак на вратата и я задържа.

— Ти уби сина ми — каза той, вперил поглед в Барън. — Ти уби сина ми, а аз ще убия теб.

Старецът издаде напред долната си челюст.

— Нима? Е… — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Имате около четири часа да го направите. След което ще бъдете на дъното на океана, а раците ще разкъсват очите ви. Така че на ваше място не бих губил време.

Отново се разнесе хриплив кикот, Халифа беше блъснат назад и вратата се затръшна пред него. Чу се метално дрънчене, когато сложи катинара (за втори път през последните двайсет и четири часа се озоваваше в непрогледен мрак), след което стойката на Барън заскърца по палубата. След няколко секунди звукът спря. Последва мълчание.

— Здравей, тате — разнесе се глас. — Много време мина.

Халифа стисна юмрук и заудря по вратата.

— Лъжкиня! — изрева той. — Лъжкиня, лъжкиня, лъжкиня!

Веднага щом чу виковете на Тамар по уоки-токито (Бягай! Това е капан!), тя разбра, че той е тук. Не можеше да го обясни логично. Просто знаеше. Изведнъж усети присъствието му. В костите си, дълбоко в стомаха си. Във вътрешността на вътрешностите си. Същото чувство, което бе изпитвала като малка. Как седи мрачно в библиотеката в горния етаж на имението; как приближава като буря по слабо осветените коридори. След всички тези години отново беше наблизо. Скъпият татко. Дошъл да вземе малкото си момиченце. Винаги беше знаела, че ще го направи. Семейството винаги прибира своите. Лабиринтът винаги те отвежда в центъра си.

Справи се с израелското ченге, качи се на сандъците, спринтира по кея, без да обръща внимание на виковете на докерите. Насочваше глока към всеки, който се опитваше да я приближи. Сякаш беше попаднала в сън — всичко беше смътно и неясно от мъглата и от начина, по който двигателите внезапно замлъкнаха и над пристанището се възцари тишина. Обаждаше се по уоки-токито, отново и отново викаше имената им — Гиди! Тамар! Фаз! — но знаеше, че е безсмислено, и накрая запокити радиостанцията. Камерата също. Дори не знаеше защо си беше направила труда да я вземе. Не знаеше нищо, освен че другите са мъртви, че тя бяга, че татко е тук и че всичко най-сетне приключва след всичките години чакане. Не можеше повече да държи миналото настрана. Не можеше да погребе гази част от себе си.