Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Бен Рои вече се беше изправил.

— Защо не й тегли куршума, мамка му? — изкашля се той. Гласът му бе глух и задавен, сякаш някой беше натикал гъба в устата му.

— Не можах — измънка Халифа. — Не мога да застрелям жена. Още повече в гърба.

Няколко секунди остана така, твърде замаян, за да помръдне. После отново затрещяха изстрели, този път зад тях, някъде покрай оградата. Усети ръката на израелеца на рамото си.

— Трябва да се омитаме.

Халифа се обърна. Нямаше представа какво става, кой стреля, защо стреля, дали Бен Рои беше прав за жената, или не. Знаеше обаче, че израелецът е изминал дълъг път и се е изложил на големи опасности, за да му помогне, а това заслужаваше признателност от негова страна. Понечи да каже нещо, но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това вдигна ръка и допря ръкава си до окървавената уста на едрия мъж.

— Изглеждаш ужасно, арогантно еврейско копеле такова.

Бен Рои изсумтя.

— А ти приличаш точно на това, което си — безочлив мюсюлмански кретен.

Кимнаха си, плеснаха длани и тръгнаха по алеята, отдалечавайки се от кея. Бяха изминали само няколко метра, когато пред тях изникнаха тъмни фигури и куршуми се забиха в земята пред краката им.

— Хвърлете оръжията и вдигнете ръце на главите! — нареди груб глас с американски акцент. — Няма да повтарям.

Пистолетът тупна на земята и двамата вдигнаха ръце.

Избутаха ги около склада и ги отведоха на кея.

Мъглата беше напреднала значително за последните двайсет минути. Корабът пред тях вече беше покрит с гъст бял воал, който замъгляваше очертанията му, сякаш всичките 60 000 тона стомана бавно се стопяваха във въздуха. Бели изпарения се стелеха над земята като сух лед; гигантските правоъгълници на подемните кранове едва се виждаха. Цялата сцена беше някак нереална, като в сън. Усещането се засили, когато изрева сирена и работата по разтоварването внезапно спря. Двигателите утихнаха, докерите изчезнаха, светлините помътняха. Възцари се зловеща тишина, нищо не помръдваше.

Бен Рои и Халифа се спогледаха, но не казаха нищо.

Поведоха ги през кея към кърмата на кораба. До подвижния мост там бе паркирана голяма черна лимузина. До нея стояха трима яки мъже със строги лица, облечени като онези, които пазеха детективите — джинси, пустинни кубинки, подплатени якета. Бяха въоръжени с автомати „Хеклер & Кох“ МР5 и пистолети „Зиг Зауер“. Лицата им си останаха безизразни, докато другарите им бутнаха детективите да се качат по моста.

Тръгнаха нагоре, металните стъпала кънтяха под краката им. Озоваха се в тесен коридор, минаващ покрай кулата на кораба. Мъглата тук бе много по-плътна, сякаш се бяха качили в облак. Горната част на кулата се губеше в сумрака. Отнякъде се чуха гласове, говореха руски. Усети как нещо докосва лицето му и осъзна, че е пепел от цигара. Не си направи труда да протестира.

Похитителите им посочиха с дула да завият надясно, около основата на кулата към предната й страна. Там, в самия край на палубата, имаше правоъгълен контейнер. Същият, в който са били прекарани Восги и другите момичета, помисли си Бен Рои. Стоманената му врата зееше отворена. Беше твърде тъмно, за да види какво има вътре. Успя да различи само нахвърляни по пода матраци. Носеше се остра миризма на урина и ръжда.

Отведоха ги до контейнера, в кръг от слаба светлина, хвърляна от лампа на кулата. Пред тях започваше тясна пътека, която се губеше в мъглата и минаваше над отворените трюмове. Похитителите им отстъпиха назад, с насочени към тях автомати.

Минаха няколко минути. Пазачите им просто стояха по местата си. Халифа и Бен Рои се споглеждаха от време на време, но не говореха, не знаеха какво става. После изведнъж се напрегнаха. До тях долетя слаб, но ясно доловим звук. Идваше някъде отпред. Някъде от мъглата и пътеката. Призрачно, ритмично скърцане. Те инстинктивно свиха юмруци и се вгледаха в сумрака, за да разберат какъв е източникът. Звукът приближаваше. В него имаше нещо обезпокоително, зложелателно. Отекваше от мрака, сякаш някакъв хищник се промъкваше към тях и душеше по пътеката.

— Имам лошо предчувствие — промърмори Халифа и притисна гръб към контейнера.

— А стига бе — изсумтя в отговор Бен Рои.

Звукът приближаваше все повече и ставаше все по-силен. Към него се присъединиха и стъпки — бавни, отекващи по металната пътека. Появи се и някаква размазана сянка в мъглата. Тя се увеличаваше и ставаше по-плътна, сякаш се оформяше пред очите им. Очертанията й постепенно ставаха по-ясни, докато не се превърнаха във фигурата на мъж. Огромен, прошарен мъж с наднормено тегло, тътрещ се зад проходилка с три колела.