Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Камерата изписука и започна да снима.

Корабът се приближи плътно до кея, насочван от два влекача. Двигателите дадоха пълен назад; бяха хвърлени въжета; от носа и кърмата се спуснаха подвижни мостове. Чу се рев на хидравлика и гигантските люкове се вдигнаха и плъзнаха настрани. Стрелите на крановете се задвижиха и заеха позиции.

Минаха още няколко минути. След това бавно започнаха да се появяват метални варели, подредени по сто на огромни стоманени палети. Издигнаха се в нощта, увиснаха във въздуха и се понесоха грациозно към брега, за да бъдат спуснати на гигантските самотоварачи и транспортирани към края на пристанището.

— Снимаш ли това? — разнесе се глас от уоки-токито.

— Разбира се — отвърна спътницата на Халифа, като доближи плътно устни до микрофона, за да я чуят. — Сега остава мъглата да се задържи още малко и после да покрие всичко. Така ще ни се отвори възможност да се качим и на борда.

Халифа усети внезапен ветрец по лицето си. Замря, после се появи отново, по-силен, разроши косата му и накара мъглата пред тях да се надигне и понесе като завеса, която бавно запълзя към кораба.

— Още няколко минути — прошепна спътницата на Халифа. — Само още няколко минути и ще можем…

Не довърши изречението, защото политна назад от сандъка, на който стояха. Халифа рязко се извъртя. Зад него всичко бе потънало в сенки и отначало не успя да види какво става. Виждаше само две фигури долу — жената и някакъв мъж, който я беше приковал към земята. Халифа скочи и вдигна пистолета, готов да стовари дръжката му върху главата на нападателя, но замръзна, когато чу познат глас:

— Дръпни се, Халифа. Аз съм.

Лицето с груби черти и четвъртита челюст се обърна към него. Не го бе виждал от години, но го разпозна моментално. В следващия миг то вече гледаше отново към жената.

— И тъй, Рахил — каза мъжът. — Мисля, че е време да разкажем на нашия приятел какво всъщност правиш тук.

Планът на Бен Рои — доколкото можеше да се нарече такъв — бе да стигне възможно най-бързо до пристанището, да намери Халифа и да го измъкне, преди да е пострадал.

Охраната на летището в Александрия обаче имаше други идеи. Задържаха го за повече от два часа, подозрителни към факта, че е израелец, че обратният му полет е на следващия ден, че няма хотелска резервация и най-вече защото нямаше официална виза. Бен Рои можеше да им каже истината — че е полицай, дошъл да помогне на техен полицай, който в момента влиза право в капан. Даде си сметка обаче, че това само ще усложни нещата, и ще го заплете в безкрайни обяснения. Затова предпочете да се прави на тъпак и упорито се придържаше към историята си — имал среща със стар приятел от Луксор, уговорили се в последната минута, приятелят организирал къде да го настани, уверили го, че ще може да си извади временна виза на място. Боеше се, че няма да се хванат, че ще го вземат за шпионин или нещо подобно. Единствената му надежда бе, че ще проверят Юсуф Халифа и ще открият, че човек с това име наистина е пристигнал от Луксор същата нощ, с което ще потвърдят версията му. Стана точно така. След мъчително чакане най-сетне всичко приключи. Имаше подозрително мърморене и погледи, каквито срещаха и арабите, пристигащи в Израел, но накрая подпечатаха паспорта му и го пуснаха.

— И гледайте да не закъснеете за полета си утре — заплашително му каза един служител.

— Повярвайте, колкото по-скоро се махна от тук, толкова по-добре — измърмори Бен Рои.

Изтегли пари от банкомат, взе такси до Розета и оттам на север към устието на Нил, където според жената от „Немезида“ се намираше пристанището. Когато приближиха, шофьорът започна да дрънка на арабски и да показва, че пътят свършва, не води никъде, че трябва да обърнат и да се върнат. Бен Рои размаха куп банкноти и му каза да продължи. Когато пропускателният пункт се появи далеч пред тях, шофьорът спря.

— Край — заяви той. — Войник. Лошо.

Бен Рои му плати и слезе. Докато шофьорът обръщаше, клатейки глава, сякаш току-що си е имал работа с луд, фаровете на колата осветиха тясна пътека, водеща на изток към палмова горичка. И в горичката проблесна нещо бяло. Бен Рои тръгна натам и откри двата джипа, паркирани под дърветата. Бяха тойоти, които бе видял в Мицпе Рамон, но с египетски номера.

Хората от „Немезида“ бяха вече тук.

— Господи, дано не съм закъснял — промърмори той.

Мина през горичката и излезе на двайсетина метра от висока телена ограда. Горе имаше бодлива тел, което правеше катеренето доста сложна задача. Онези от „Немезида“ със сигурност бяха срязали оградата, но можеше да търси цяла вечност отвора, а времето вече изтичаше. Тръгна приведен покрай горичката до пропускателния пункт с надеждата, че ще успее някак да се промъкне незабелязан. Изведнъж чу ръмжене на двигатели и конвой от десет цистерни изпълзя по пътя и се нареди пред портала. Последната спря почти до него и Бен Рои се възползва от шанса. Промъкна се зад камиона, покатери се по стълбата и се лепна за заоблената цистерна. Чу се клаксон и конвоят потегли.