Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Отпи от бърбъна, като почукваше с мобилния по облегалката на креслото. Човек от екипажа дойде да го запознае с графика на полета. Движеха се по-бързо от очакваното, щяха да кацнат двайсет минути по-рано. Уилям благодари и се отпусна в бялата кожа, загледан в телефона. В специалния телефон. Онзи, по който всеки момент щяха да му се обадят.

Още четирийсет и осем часа и всички въпроси около семейния бизнес щяха да са уредени. Усмихна се и отпи. Кабината леко вибрираше около него. Никога не се беше чувствал по-добре.

Египет

Ако беше вдигнал глава, докато влизаше в терминала за пристигащи на „Александрия Ножа“, Халифа щеше да забележи позната фигура, която се разправяше със служителите в другия край на залата. А ако беше отишъл да поговори с тази фигура, щеше да избегне голяма част от предстоящите главоболия.

Той обаче не вдигна глава. Беше твърде зает да слуша жената от „Немезида“, която му съобщаваше подробности за срещата им по телефона. Когато тя затвори, той вече излизаше от летището и единственият шанс за избягване на трагедията беше изпуснат.

Спря едно такси и каза на шофьора да го откара на изток към Розета, както беше инструктиран. Човекът се опита да завърже разговор, разпитваше за семейството му, какво го води по тия места, какво мисли за новото правителство. Халифа отговаряше едносрично и с неохота, а след няколко километра се умори от въпросите и показа полицейската си значка. Нататък пътуваха мълчаливо.

Отне им известно време, докато излязат от стария град. Едва след като минаха по високия път над обраслото с тръстика езеро, жилищните сгради, заводите и нефтените рафинерии най-сетне останаха зад тях, заменени от пясъци и шубраци, памучни насаждения, палмови и цитрусови горички. Халифа пушеше, гледаше през прозореца и мислеше за сина си.

На половината път до Розета, точно както беше описала жената от „Немезида“, минаха покрай окъпана в неонови светлини бензиностанция на „Мобил Петрол“, след която имаше два огромни билборда, рекламиращи обувки „Пиер Карден“ и KFC. Халифа каза на шофьора да спре, плати сметката, слезе, измина петдесет метра нататък и застана до купата тръстика с формата на индианска колиба. Измина половин час. После сякаш от нищото по магистралата се появи бяла тойота „Ленд крузър“ и наби спирачки пред него. В същия миг откъм палмовата горичка зад него се чуха стъпки и от сенките се появи млада жена.

— Влизай — каза тя и посочи отворената задна врата на джипа.

Халифа се подчини. Жената седна на предната седалка и шофьорът — слаб, приличащ на арабин мъж с цигара в ъгъла на устата — излезе отново на магистралата.

— Започнах да си мисля, че няма да дойдете — каза Халифа, докато набираха скорост.

— Трябваше да се огледаме хубаво — обясни жената, като се обърна към него. — За да сме сигурни, че не са те проследили. — Тя протегна ръка. — Дина. А това е Фаз. Радвам се, че се присъедини.

Халифа се ръкува.

— Юсуф Халифа.

— Знам — рече тя. — Нали подслушвахме разговорите ви. Това ли е бележникът, за който говорехте?

Дина посочи подвързаната в кожа книжка, надничаща от якето на Халифа, и той кимна.

— Пази го. По-късно ще решим какво да правим с него.

— Само двамата ли сте?

— Останалите са на брега. Разузнават пристанището.

— Какъв е планът?

Тя сви неопределено рамене.

— За момента такъв няма. Корабът трябва да пристигне в полунощ. Доколкото успяхме да разберем от системата на „Джосер“, той идва веднъж месечно, разтоварва отпадъците и заминава за още, а баржите откарват разтовареното нагоре по Нил. Но как изглежда самата операция… — Тя отново сви рамене. — Ще разберем в движение.

Тя се обърна, порови в жабката и подаде пистолет на Халифа.

— Знаеш ли как се използва?

— Разбира се.

— Надявам се да не се наложи, но не бива да рискуваме. Не знаем на какво можем да се натъкнем.

Халифа претегли пистолета в дланта си. Глок, доколкото можеше да определи. Жената го гледаше, бледото й напрегнато лице се появяваше и изчезваше в сенките, докато минаваха покрай лампите по магистралата.

— Пое риск, като дойде тук — каза тя след кратко мълчание. — И като се замеси с нас. Както каза приятелят ти, ние сме опасни. Луди.

— Бившият ми приятел — поправи я Халифа, остави пистолета и извади пакета „Клеопатра“. — И съм готов да рискувам.

За момент погледите им се срещнаха. Накрая тя кимна и се обърна напред. Халифа свали стъклото на прозореца и запали цигара. Изминаха останалия път в пълно мълчание.