Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Отивам на пристанището — заяви Халифа.

Даваше си сметка, че говори като капризно дете, но искаше да бъде в центъра на действията. Имаше нужда да бъде в центъра на действията.

За негова изненада тя се усмихна.

— Знаех си, че ще кажеш това. Добре. Фаз, ти ще ни прикриваш. Гиди, Тамар, вие заемате позиции в този край на пристанището. Аз и новобранецът отиваме при складовете. Засега можем да планираме само толкова. Нататък ще се наложи да импровизираме.

Разтовариха екипировката — камери, уоки-токита, два картечни пистолета „Уми“ — и я разделиха. Метнаха на гръб раници, намазаха ръцете и лицата си с кал за по-добра маскировка (Халифа щеше да се изсмее на себе си, ако залогът не бе толкова висок), заключиха колите и тръгнаха. Някъде от реката изрева сирена на баржа. Халифа сви пръст около спусъка на пистолета и стисна зъби. Знаеше, че постъпва правилно.

Двайсет минути по-късно бяха на позиция. Минаха през оградата без никакъв проблем, заобиколиха складовете отзад, покатериха се на купчината сандъци и нагласиха камерата. Пред тях пристанището беше обляно в светлина. Самите сандъци тънеха в сянка. Странно, но Халифа се чувстваше в безопасност. Сякаш не беше тук, а гледаше цялата сцена на телевизор. Другата двойка се обади да каже, че също е заела позиция в края на пристанището. Часовникът на Халифа показваше 23:42. Оставаше им само да чакат.

— Наистина ли мислите, че можете да ги пипнете? — попита той, загледан към кея. — Че всичко това ще доведе до някакъв резултат?

— Нямаше да го правя, ако не мислех.

Скриха се, когато покрай тях мина огромен самотоварач. Когато отново се показаха, Халифа усети дланта й върху ръката си.

— Трябваше да го кажа по-рано. Съжалявам за сина ти.

За момент изражението й омекна, макар че очите й останаха студени и твърди. После тя махна ръката си и се извърна.

При устието на реката започна да се събира мъгла, която се носеше над водата като пара.

Тунел от светлина. На това оприличавам момента, когато се заемам с чистка. Дълъг тунел от светлина, аз в единия край, целта в другия и всичко останало извън него. Тотално съсредоточаване. Пълна концентрация. Докато работата не бъде свършена и мога да изляза от тунела и да се върна в ежедневието.

Разбира се, този път нещата са по-различни. Първо не съм сама, както обикновено. И кашата, която трябва да се изчисти, е по-близо до дома. У дома, в известен смисъл, независимо от разстоянията. И, естествено, имам да изпълнявам задължения, странични неща, каквито обикновено няма.

Въпреки това мислено съм в тунела. Без колебания, без въпроси, без тревоги. Виждам ясно целта си (как бих могъл да не я видя, тя е точно до мен!) и се движа право към нея. Скоро тя ще бъде пречистена, а аз ще бъда в безопасност от другата страна. Макар че тепърва предстои да се види какво има от другата страна. Различен ред, това е сигурно. Кой знае, може да има дори деца. Топуркане на мънички крачета. Надявам се. Винаги съм обичала деца. Събуждат… добротата в мен.

Засега обаче трябва да играя ролята. Да продължа представлението. По лицето ми никога няма да разбереш какво ще направя след малко. Никога. Аз съм съвършеният изпълнител. Както винаги.

Към един след полунощ корабът най-сетне пристигна. Някъде далеч рязко изсвири сирена и активността на пристанището внезапно се оживи. Изрева клаксон, оживяха мотори, докери забързаха напред-назад.

Мъглата над водата постоянно се сгъстяваше. Устието на реката вече беше забулено в непроницаем сив воал. Наблюдаваха движението й с безпокойство, страхуваха се, че може да погълне пристанището и да направи филмирането невъзможно. За тяхно облекчение мъглата се задържа над водата; само отделни струйки плъзнаха по сушата, опипваха кея, виеха се в основата на един кран. Ако задухаше вятър, нещата щяха да се променят, но за момента беше ясно. Спътницата на Халифа поднесе уоки-токито към устата си и натисна бутона за връзка.

— Всички готови ли са?

Готови, прозвуча отговорът.

— Фаз?

Кисел глас й отговори, че току-що през портала е минал конвой цистерни, но иначе всичко е спокойно.

— Добре, почва се.

Сирената продължи да вие — зловещ и жален зов от мъглата, подобен на рева на първобитно морско чудовище. Минаха пет минути. Внезапно мъглата беше разсечена като с брадва и от лявата им страна се извиси носът на огромен кораб. Той бавно се плъзгаше към кея — извисяваща се стена от черна стомана, чиято кърма се губеше в мрака дори когато носът се изравни с брега. Корабът приближаваше, невъзможно голям и застрашителен, докато най-сетне кулата на мостика изникна от мъглата и целият съд се появи пред тях. Беше триста метра дълъг и висок колкото жилищен блок, в сравнение с него всичко долу изглеждаше миниатюрно, бързащите по пристанището докери приличаха на мравки. На носа имаше изображение на русалка, чиято руса коса се вееше назад, сякаш под напора на вятър. До изображението с бели букви бе изписано името на кораба — „Океанската дева“.