Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Постъпваше абсолютно безумно, но това бе единственият план, който му дойде на ум за толкова кратко време. Египтянинът не отговаряше на повикванията му. Същото се отнасяше за Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“, което означаваше, че няма пряка връзка с египетските власти. А и дори да се бе свързал с тях, какво щеше да им каже? Че шайка побъркани антикапиталисти се канят да извършат нападение на египетска територия? С помощта на един от собствените им полицаи? Не виждаше как това може да се отрази добре на Халифа. Дори да спасеше живота му.

Накрая, отчаян и без да вижда друга алтернатива, той се обади в „Ел Ал“. Имаха полет веднъж седмично до Александрия — същия, за който си бе резервирала билет Ривка Клайнберг. Полетът обаче беше за утре вечерта, а дотогава капанът със сигурност щеше да е щракнал и Халифа щеше да лежи по очи някъде с дупка от куршум в челото. Другата възможност бе египетски самолет на „Еър Синай“, дъщерна фирма на „Иджипт Еър“. Свърза се с тях, макар да не таеше особени надежди. Песимизмът му се оказа напразен. Имаха полет тази вечер. В 19:10, кацане в Александрия в 20:45. Бен Рои се чудеше какво да прави, трескаво се опитваше да намери някакъв по-лесен начин да помогне на приятеля си. Едва не отиде да се моли на Стената на плача. Накрая не успя да измисли нищо и си резервира място. Мина през дома си да вземе паспорта, после кара като луд до Лод и пристигна седемнайсет минути преди излитането. Бързането може би беше за добро. Също като влизането на Халифа в мината. Ако имаше време да обмисли какви ги върши, сигурно никога нямаше да се реши на подобна постъпка.

Бюрата на „Ел Синай“ бяха празни, към пътниците отдавна бе отправено последно повикване. Цивилен нямаше абсолютно никакъв шанс да се качи в самолета непосредствено преди излитането. Благодарение на полицейската си значка Бен Рои успя да прескочи формалностите и спринтира към портала. Спречка се с момичето на изхода, което не искаше да го пусне. Данните му обаче фигурираха в компютъра и отговаряха на тези в паспорта му, така че в крайна сметка я накара да отстъпи. Все още закопчаваше колана си — седнал между възрастна арабка и пълен мъж с бинтована ръка, — когато самолетът се отдели от ръкава и започна да маневрира към пистата.

Извади мобилния си. Нещата в Египет сигурно щяха да бъдат напечени и не искаше да го безпокоят. Ако искаше да отговори на Сара, трябваше да го направи сега. Наведе се и започна бързо да набира номера й с надеждата, че от екипажа няма да го забележат. В последния момент размисли и реши да напише есемес. Поради някаква необяснима причина — най-вероятно заради стреса, — написването на съобщението изведнъж му се стори неимоверно важно. Обмисляше го през цялото време на маневрите и едва когато самолетът излезе на пистата и двигателите му вдигаха обороти, той започна да натиска клавишите.

„Обичам ви и 2-мата. Повече от всичко. Винаги ще съм до вас. Обещавам. Ще се обадя утре. Ще бъдем най-щастливото сем.“

Едва успя да добави целувки и да натисне бутона за изпращане, защото самолетът вече се засилваше по пистата. В следващия момент се отделиха от земята и той напускаше родината си.

— Не бива да го държите включен — укори го мъжът с бинтованата ръка. — Може да попречи на управлението.

— Така е — отвърна Бен Рои. — Съжалявам.

Изключи телефона, облегна се назад и се загледа в тавана. Очите му незнайно защо се напълниха със сълзи.

Уилям Барън също се взираше в тавана на самолета, макар че в неговия случай това бе притежаван от компанията „Гълфстрийм G650“ и очите му определено не бяха насълзени. Никак даже. Имаше чувството, че никога не се е чувствал по-добре. Кулминацията приближаваше бързо. Всички години планиране и схеми, маневри и лъжи… Господи, каква кулминация се очертаваше само! По-добра от всичко, което бе постигал с онези долнопробни черни проститутки в Хюстън. Ето на това му се вика забавено удовлетворение!

Завъртя бърбъна в чашата си.

Решението му да замине беше спонтанно. Макар присъствието му да не беше задължително, почувства внезапна необходимост да бъде близо до екшъна. Не в разгара му — имаше други, които да свършат черната работа. Близо. Само преди няколко часа се беше излежавал в апартамента си. А ето че сега бе на път. Малко спонтанност, именно от това се нуждаеше компанията. Баща му вземаше решенията си с бързината на ледник. Никога не действаше импулсивно. Всичко това щеше да се промени, когато Уилям поемеше управлението. Малко повече вяра в инстинкта, малко повече гъвкавост. Под негово ръководство „Барън“ щеше да се превърне в напълно различна компания. Макар че щеше да си остане един от върховните хищници, някои неща не се променяха. Някои неща бяха в основата на всичко.