Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Намръщи се и седна. Листата бяха разместени и без номера на страниците му отне известно време да ги подреди. Имаше нещо с емблемата на ИОС отгоре, копие на имейл от израелското посолство в САЩ, разпечатка на вестникарска статия за момиче, арестувано при демонстрация на антиглобалисти в Хюстън (не се ли намираше именно там централата на „Барън“?). Сериозна колекция от материали. Зиски явно беше работил здравата. Това го накара да се почувства още по-зле заради начина, по който се бе държал с него. Подреди листата на спретната купчинка, седна и зачете от самото начало. Отначало бавно. После все по-трескаво, когато парчетата започнаха да застават по местата си и оформиха цялата картина. Когато стигна последната страница, лицето му бе станало пепеляво и на челото му беше избила пот.

— Боже мой — прошепна той и извика: — Халифа!

Луксор

„Иджипт Еър“ нямаха свободни места в икономичната класа. Нито в бизнес класата. На Халифа не му остана нищо друго, освен да си купи билет за първа класа. При други обстоятелства щеше да изпитва угризения на съвестта. Сега изобщо не се замисли. Мислеше единствено за убития си син.

Потвърди полетите — от 19:05 до Кайро, прехвърляне в 20:20 за Александрия и пристигане в 20:50 ч. Както беше инструктиран, прати детайлите на хората от „Немезида“. Отговорът дойде почти веднага: Обади се, щом пристигнеш, и ще ти кажем какво да правиш.

Отново някъде дълбоко в главата му светна предупредителна лампичка. Отново не й обърна внимание. Обади се у дома и скалъпи за Зейнаб поредната история, че се налага да работи до късно. Имаше време за убиване, преди да отиде на летището, така че взе карта на Делтата и петнайсетина минути оглежда територията, където му предстоеше да отиде.

Розета, известна повече като Рашид, се намираше на устието на западния от двата големи ръкава, на които Нил се разделяше, преди да стигне морето. Самото градче беше разположено на западния бряг на реката, а няколко километра надолу по течението се намираше средновековният Форт Каитбей, където през 1799 г. нашествениците на Наполеон бяха открили прочутия Розетски камък. Тези неща не интересуваха Халифа. Вниманието му беше насочено към голия пясъчен нос северно от Каитбей, където Нил най-сетне приключваше дългото си 6700 км пътуване и се вливаше в Средиземно море. Районът беше отбелязан като природен резерват и военна зона, което означаваше, че е достъпен само за хора със съответните разрешителни. Именно там се намираше докът на „Джосер“, далеч от любопитни очи. И до него можеше да се стигне само по един път. Налагаше се или да вървят пеша, или да се опита да баламоса патрулите с полицейската си значка. Щеше да реши, когато стигне на място. Засега просто искаше да знае какво го очаква.

Бен Рои му звъня четири пъти, докато изучаваше картата. Всеки път оставяше обажданията на гласова поща и след това ги изтриваше, без да ги изслуша. Израелецът явно гонеше новите си цели и Халифа нямаше намерение да слуша лъжите и извиненията му. Беше получил своя шанс. Сега Халифа щеше да довърши онова, което той бе започнал. Щеше да го довърши с помощта на „Немезида в действие“. Бен Рои можеше да си го начука. Коварен еврейски страхливец.

Погледна картата за последен път и малко преди 18:00 тръгна надолу, като взе бележника на Самюел Пинскър. По стълбите чу гласа на началник Хасани от фоайето, който кастреше някого във връзка с подготовката за откриването на музея в Долината на царете утре вечер. Халифа нямаше желание да го вижда и беше принуден да чака пет минути на площадката, докато началникът излезе от сградата. Изчака за всеки случай още трийсет секунди и забърза навън — вече закъсняваше. Тъкмо завиваше наляво по „Мадина ал Минавра“ и се канеше да вземе такси до летището, когато познат глас го повика.

Зейнаб.

Тя стоеше на отсрещния тротоар, до разчистения терен пред полицейския участък. Халифа си погледна часовника — 18:10, вече доста закъсняваше — и изтича при нея.

— Какво правиш тук?

Хиджабът й се бе дръпнал назад, по челото й беше избила пот. Сякаш беше тичала.

— Зейнаб?

— Каза, че ще работиш до късно.

— Да. Аз… просто излязох да взема нещо за хапване.

Бяха женени от двайсет години и нито веднъж не я беше лъгал. А през последните трийсет и шест часа като че ли правеше само това. Тя докосна ръката му и погледът й срещна неговия. Не беше нужно да казва каквото и да било. Всичко бе в очите й. Тя знаеше, че не й казва истината. Минаха две секунди. После тя дръпна ръката си, отстъпи назад и сведе глава.