Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Какво? Какви са тези хора?

За първи път през последните две минути някой обърна внимание на Бен Рои.

— Какви хора са, Бен Рои? Кажи ми.

— Ненормалници! Терористи!

— А ти си лъжец и страхливец! Вече знам с кого предпочитам да работя. Ти имаше шанс, Бен Рои. И избра да приемеш подкупа и да се махнеш. Това вече не е твоя работа. Ще ви се обадя веднага щом получа есемеса.

Последните думи бяха адресирани към жената. Бен Рои извика на Халифа да не го прави, че това е лудост, че те никога няма да пипнат „Барън“ и трябва просто да приеме този факт. Говореше на себе си. Връзката вече беше прекъснала. Той запрати мобилния през стаята — и в същия миг забеляза фигурата, която стоеше на прага.

— Подслушваш ли, Дов?

Луксор

Есемесът чакаше Халифа още щом прекъсна връзката. Номер на мобилен телефон. Египетски, ако можеше да се съди по кода. Набра го. Жената отговори. Намирали се на около два часа път от Розета. Може ли да се добере до крайбрежието? Няма проблем, отвърна той. Имаше редовни полети от Луксор до Александрия през Кайро.

— Само че не мога да взема оръжие в самолета. Дори с полицейската значка.

— Забрави — рече тя. — Разполагаме с предостатъчно оръжия. Пусни есемес на този номер, щом научиш с кой полет ще пътуваш. И не си помисляй да ни въртиш номера.

Халифа понечи да й обясни, че и през ум не му е минавало подобно нещо, но тя вече беше затворила. Той остана да седи за момент, някъде в главата му мигаше мъничка предупредителна светлина. Беше твърде нахъсан, прекалено завладян от емоциите, за да й обърне внимание. Справедливост — тя беше единствената му грижа. Справедливост за сина му. И изобщо не му пукаше как ще я получи. Пропъди всички съмнения, грабна телефона и звънна на „Иджипт Еър“ да резервира полета си на север.

Йерусалим

— Подслушваше ли? — повтори Бен Рои, без да може да скрие обвинителните нотки във въпроса си.

Дов Зиски не отговори, просто стоеше на прага и се взираше, без да мига, през кръглите си очила. Беше стиснал наръч листа.

— Дов?

— Позволяваме на „Барън“ да се измъкнат, така ли?

— Значи си подслушвал.

— Чаках да ти дам това. — Зиски посочи листата. — А ти крещеше.

Последва неловко мълчание. Накрая Бен Рои изсумтя и махна с ръка. Не му се влизаше в още спорове.

— Аз съм виновен. Трябваше да внимавам с тона.

Ако се надяваше по този начин да разведри обстановката, не успя. Зиски пристъпи напред.

— Защо? — попита той. — Мислех си, че сме…

— Леа Шалев ще ти обясни — прекъсна го Бен Рои. — Случаят се поема от „Специални разследвания“ и точка по въпроса. Случват се такива неща. Е, какво е това?

Зиски нямаше намерение да се отказва.

— Но ние не можем просто да…

— Не ми казвай какво можем и какво не можем, Дов.

Тонът му беше по-рязък, отколкото възнамеряваше, но бе изчерпан след конфронтацията с Халифа и не беше в настроение да започва всичко отначало. „Лъжец. Страхливец. Не си достатъчно мъж.“ Думите на египтянина още звъняха в ушите му и го смазваха, защото дълбоко в себе си знаеше, че са истина. Да, беше постъпил така заради Сара и бебето, а не защото самият той се страхуваше, но фактът си оставаше факт — бе зарязал случай и беше се облажил от това. Преди двайсет минути си въобразяваше, че ще успее да се справи с чувството за вина. Сега не бе чак толкова сигурен. И изобщо не искаше Зиски да подсилва съмненията му.

Хлапето пристъпи още една крачка към него.

— Ариех, виж…

— Ще се обръщаш към мен с „господине“.

— Но аз открих нещо за „Барън“ и мисля…

— Не искам да чувам за „Барън“ — озъби се Бен Рои. — Ясно? Отстранени сме от разследването, случаят е предаден нагоре, точка по въпроса. Каквото и да си намерил, просто го остави на бюрото. И се разкарай. Искам да остана сам.

Зиски стоеше със стиснати устни. Изражението му беше такова, че Бен Рои остана с впечатлението, че сега той е обвиняваният. Хлапето отиде до бюрото, хвърли листата на края му, обърна се и излезе. Документите се разпиляха по пода.

— Мамка му! — изсъска Бен Рои. — Мамка му!

Остана така, като свиваше и отпускаше юмрук, ужасен от мисълта как ужасно бе заприличал на главния супер интендант Баум с коментара за обръщението. Накрая стана и тръгна след Зиски, за да се извини за избухването си. Не успя да го намери и след петминутна обиколка на участъка се върна в кабинета. Мобилният му лежеше на парчета в ъгъла на помещението. Нямаше представа как изглежда бръмбарът и не си направи труда да го търси. Взе картата, събра останалите парчета и ги изхвърли в тоалетната. Върна се в кабинета, претърси бюрото на колегата си Йони Зелба, намери старата нокия, която държеше там, пъхна картата и включи апарата към зарядното. После започна да събира разпилените листа. Бяха навсякъде по пода и под бюрото и се наложи да лази на четири крака, за да стигне до някои от тях, което му се стори заслужено. Събра листата, подреди ги на купчина и тъкмо ги слагаше с отвращение в контейнера за входящи документи, когато нещо привлече вниманието му. Име. С получер шрифт. Дина Леви. Спомни си, че беше помолил Зиски да я проучи, когато хората от „Немезида“ го бяха пленили. Явно това беше докладът му. Макар че не беше ли казал току-що…