Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Духна кафето, отпи отново и се зазяпа разсеяно в картата на отсрещната стена.

Предложението си го биваше, дума да няма. Подкуп, възнаграждение, или както там го наричат. Адски добро предложение, стига да можеш да се справиш с моралните аспекти. Коренна промяна на живота. Двойно повече пари, по-малко работа, къща на безценица, ранно пенсиониране. А тъй като детската градина предстоеше да бъде затворена, Сара нямаше да е вързана в Йерусалим. Можеха да се преместят на север в Кириат Ата, където се намираше Академията, може би да си изберат местенце край морето, да започнат отначало. Да осигурят на хлапето — или може би на хлапетата — по-добър живот, отколкото биха могли да имат в тенджерата под налягане, наречена Свещен град. Щяха да бъдат близо и до роднините си — неговите родители живееха северно от Хадера в равнината Шарон, а нейните в Галилея… Колкото повече се замисляше, толкова по-привлекателно му изглеждаше.

Стига да се справеше с моралния аспект. С факта, че ще остави убиеца ненаказан.

Би ли го направил? В края на краищата спирането на едно следствие не означаваше хвърлянето му в кошчето за боклук. Както беше казала Леа Шалев, обстоятелствата се променят. Влиянието на „Барън“ можеше да намалее и може би ставаше въпрос само за отлагане на правосъдието, а не за забравянето му. Също като при риболова — някои риби трябва да ги извадиш от водата веднага щом клъвнат, а други трябва да ги пуснеш да плуват за известно време, докато останат без сили. Крайният резултат е същият. Пак ще имаш пъстърва за вечеря. Всичко се свеждаше до избора на подходящия момент.

Или може би се залъгваше. Опитваше се да подслади факта, че обмисля да влезе в ролята на Фауст и да продаде душата си на дявола.

Не знаеше, просто не знаеше. Разглеждаше го от всички страни, претегляше нещата. И през цялото време чуваше гласа на Сара на заден план, онова, което бе казала в деня на скъсването им: „Нещо трябва да се жертва, Ариех.“ Това твърдение никога не бе звучало по-истински. Трябваше да се откаже от нещо фундаментално, от някаква съществена част от себе си. Това беше дилемата на последните четири години, сведена до най-простото уравнение — да избира между любимите си хора и съвестта си. Между черно и бяло. Между глава и опашка. Без алтернативни възможности. Ези или тура.

Не можеше да реши, сякаш го дърпаха в различни посоки, първо в една, после в друга, не можеше да избере. Накрая, сякаш уморена от това колебание, ръката му пое инициативата. Сякаш по своя воля тя вдигна телефона и го включи. Имаше съобщения, но вместо да активират гласовата поща, пръстите му набраха номер. Телефонът се доближи до ухото на Бен Рои и звънна. Автоматичен отговор. С гласа на Сара. Веждите му се повдигнаха, сякаш неочаквано му бяха тикнали телефона в ръката.

— Сара — рече той след сигнала. — Здрасти. Аз съм. Аз… такова… съжалявам за снощи… исках да… такова…

Помънка известно време, извини се отново, каза колко много му е харесала вечерята, колко прекрасна е била. Докато накрая нещо сякаш прещрака и думите потекоха свободно.

— Виж, Сара, трябва да поговорим. Не по телефона, а на четири очи. Искам да обсъдя нещо с теб. Предложиха ми работа. Добра работа. Наистина добра. В Хайфа. Така няма да съм на предната линия, ще можем да започнем отначало. И тримата. Мисля, че ще приема предложението. Искам да бъда с теб, Сара. Повече от всичко на света. С теб и с Бубу. Като истинско семейство. Нищо друго няма значение. Нищо. Може ли да намина по-късно?

Поколеба се, добави „Страшно много те обичам“ и затвори.

Правилно постъпваше. Вече го знаеше. Част от него винаги щеше да се чувства зле, но това беше цената. В крайна сметка единствено Сара и бебето бяха от значение. Трябваше само да се справи с чувството за вина. И да се надява, че някой ден „Барън“ ще си получат заслуженото. Макар и не днес. Както беше казала Леа Шалев, ние сме пчелички, изпълняваме заповеди. А това е заповед. В крайна сметка щеше да направи точно това, което му се казва.

Облегна се назад. Чувстваше се странно спокоен, сякаш бяха свалили товар от раменете му. В следващия момент обаче се наведе отново напред — телефонът му иззвъня. Вдигна, без да поглежда екрана, тъй като мислеше, че е Сара. Не беше тя.

— Бен Рои, аз съм. Опитвах се да се свържа с теб. Трябва да поговорим.

Изведнъж товарът се спусна отново. Точно сега това бе разговор, който не му се искаше да провежда.

Луксор

Халифа седеше на ръба на бюрото си, същинско динамо нервна енергия.