Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Бен Рои изсумтя.

— Подкуп. За да си мълча.

— Май точната формулировка бе „признаване на уникалните следователски способности на детектив Бен Рои“. Но ако махнем плявата — да, чист подкуп.

— А ти? Ти какво получаваш?

Тя отново се изчерви.

— Повишение в главен супер интендант.

Бен Рои поклати глава.

— Мамка му, Леа, не съм си и помислял, че ще доживея подобно нещо.

— Нито пък аз — промърмори тя. — Дори и в най-смахнатите си кошмари.

Отново се умълчаха, никой от тях не беше сигурен как да продължи разговора. На вратата се почука.

— Ракрега! — обади се Шалев.

Погледна Бен Рои в очите.

— Помисли си, Ариех. Моля те. Хубаво си помисли. Не заради мен, а заради самия себе си. Заради Сара. И бебето. В безизходно положение сме. Можеш да се опиташ да спасиш нещо.

— И да се чувствам като пълно лайно до края на живота си?

— Поне ще има още време дотогава.

Спогледаха се със стиснати устни и отпуснати рамене, подобно на играчи от отбор, претърпял особено унизително поражение. Накрая Бен Рои стана и тръгна към вратата.

— Винаги съм имала лошо предчувствие за този случай — обади се тя зад него.

Той спря и се обърна.

— Лайняна работа — казаха в един глас.

Бен Рои поклати глава, отвори и излезе покрай униформения в коридора.

Луксор

— Да ме убиеш ли се опитваш, Халифа? Това ли целиш? Защото Долината на царете ще се открива след двайсет и четири часа, телефонът ми направо пуши, а изведнъж научавам, че работиш странично за шибаните евреи!

Халифа пристъпи от крак на крак, стиснал здраво бележника на Самюел Пинскър. Цели пет часа се беше мъкнал из пустинята, след което взе автостоп (първо полицейска кола, после микробус на „Менател“, а накрая — каква ирония само! — самосвал на „Джосер“, натоварен с бетонни тръби) и пристигна в Луксор преди четирийсет минути. Първо се отби през дома, за да вземе душ, да се преоблече и да поговори със Зейнаб. После, изгаряйки от нетърпение да се чуе с Бен Рои и колкото се може по-скоро да представи случая на началниците, отиде в участъка.

Хасани го забеляза още на стълбите и му нареди да се яви в кабинета му.

— Обадиха ми се у дома! — не спираше той. Лицето му беше зачервено като цвекло от туршия. — Някакъв надут йехуди от Дирекцията на израелската полиция! Посред нощ. На личния ми номер!

Този път нямаше внимателно отношение към подчинения. Нито обръщения на малко име и сдържан език. Пред него бе старият Хасани — властен, войнствен, бушуващ като изригнал вулкан.

— Питаше ме дали знам къде си. Казах му, нищо лично, приятел, но какво ти влиза в работата къде ходят моите хора? Той отговори, че си помагал на негов колега за някакво разследване и че имало вероятност да си в беда. Какво става, Халифа? Настоявам да знам какво става!

Халифа се загледа в бележника. Не беше спал от трийсет и шест часа и едва се държеше на крака. В същото време се чувстваше странно зареден с енергия, сякаш в тялото му обитаваха двама души. Щеше да въздаде справедливост за смъртта на момчето си!

— Ще напиша доклад… — започна той.

— Ще пишеш, и още как! — изрева Хасани и стовари юмрук върху бюрото. — А преди това ще ми разкажеш — тук, сега, лице в лице. Какво става, Халифа? Защо евреи ми звънят на личния ми номер?

— Свързано е с отровените кладенци, господине.

— Какво?

— Онези, за които ви разказах. В Източната пустиня.

— Ох, само не почвай пак с проклетите коптски поилки! Нали решихме, че, ще забравим за това?

— Там има златна мина, господине. При Гебел ел Шалул. Древна…

— Ето! — извика Хасани. — Така си и знаех! Древна! Странно, но просто знаех, че ще се пръкне точно тази думичка! Не дай Боже да ти се случи да работиш върху случай, свързан с настоящето!

Халифа премълча. Когато Хасани беше в подобно настроение, най-добре бе човек да не се прави на остроумен. Вместо това бавно и внимателно описа ситуацията — Ривка Клайнберг, „Барън Корпорейшън“, „Джосер“, мината, токсичните отпадъци, като не задълбаваше много на израелската връзка, а наблягаше на египетската. Искаше му се да беше разговарял първо с Бен Рои, да изясни доказателствата, да подреди мислите си, но щом Хасани настояваше да научи още сега, нямаше намерение да бави нещата. Може би дори така беше по-добре. Колкото по-скоро шефът му разбереше ситуацията, толкова по-рано можеха да започнат да действат.

Хасани слушаше с каменно изражение, стиснал юмруци върху бюрото като статуя на някакъв фараон. Когато Халифа приключи, той стана от мястото си, отиде при прозореца и се загледа към задницата на сградата на Вътрешно министерство, издигаща се само на десет метра от участъка. Мина близо минута, преди да се обърне.