Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— По дяволите! По дяволите!

Халифа се измъкна навън. Изпод капака излизаше пара; задната лява гума беше спукана и стърчеше под неестествен ъгъл, което говореше за изкривен мост. Определено беше приключил с шофирането за тази сутрин.

— Мамка му, по дяволите!

Изрита бронята. Не му оставаше друго, освен да събере всичко необходимо — вода, телефон, пистолет, бележника на Самюел Пинскър. Направи импровизирана торба от одеялото, което намери на задната седалка, прибра всичко в нея и продължи пеша. Само преди ден перспективата да извърви двайсет километра през пустинята щеше да му се стори ужасяваща. След преживяното в мината обаче му се струваше като следобедна разходка в парка.

Йерусалим

Бен Рои успя да поспи само няколко минути, защото мобилният му иззвъня. Обърна се уморено по гръб, извади телефона от джоба си и отговори. Беше Леа Шалев.

— Какво става. Ариех? Къде беше?

— Какво?

Разтърка объркано очи.

— Цял следобед се опитвам да те намеря!

Бен Рои вдигна ръка и си погледна часовника. Беше четири следобед. Няколкото минути се бяха оказали седем часа.

— Мамка му. Извинявай. Леа. Имах дълга нощ.

Надигна се с мъка в седнало положение и спусна крака на пода. Главата му пулсираше; имаше чувството, че устата му е пълна с пясък.

— Получи ли доклада ми? — попита той.

— Получих го. Трябва да поговорим.

Вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да осъзнае, че гласът й не звучи както обикновено. Тонът й бе рязък и безизразен.

— Всичко наред ли е?

— Трябва да поговорим — повтори тя. — Идвай в участъка. Веднага. В кабинета ми.

— Какво ста…

Връзката прекъсна. Бен Рои поседя малко, масажирайки слепоочията си. Изпитваше някакво смътно безпокойство. Накрая стана, влезе в банята и се пъхна под студения душ.

След двайсет минути беше в участъка. Както му бе наредено, паркира зад сградата и се качи направо в кабинета на Леа Шалев. Тя седеше зад бюрото си и си играеше с някакъв малък пакет. Когато го видя, се усмихна, но като че ли пресилено. Изглеждаше неспокойна, пребледняла. Толкова пребледняла, че той си помисли, че е болна.

— Добре ли си, Леа?

— Затвори вратата и седни, Ариех.

Той се подчини.

— Какво става?

Погледът й срещна неговия за момент, след което се насочи някъде в дъното на стаята.

— Става огромна купчина лайна — промърмори тя.

— Заради доклада ми ли?

Тя кимна.

— Не беше добра идея да пратиш копие на Баум. Не и преди с началника да решим каква е позицията ни.

Той сви рамене.

— Не се сдържах. Нужен му е урок как се върши полицейска работа. Лицемерно лайно.

В друга ситуация Шалев щеше да се изкиска на определението, също както той щеше да реагира на нейните думи — това бе малкият им бунт срещу правилата. Днес тя не взе участие в забавлението. Просто седеше и си играеше с пакетчето.

— И? — попита той.

— И лицемерното лайно е препратило доклада до хората си в министерството, а те го пуснали нагоре по веригата. До самия връх.

Бен Рои наклони глава настрани.

— Радвам се, че ще имам аудитория.

— О, ще имаш аудиенция, Ариех, изобщо не се съмнявай в това. Най-неочаквано много хора на много влиятелни постове започнаха да проявяват голям интерес към случая. Много голям интерес.

Бен Рои очакваше, че ще е доволна от вниманието — в края на краищата именно тя водеше случая. Шалев обаче далеч не изглеждаше доволна.

— И? — повтори той.

Погледът й отново се спря върху него и се отмести.

— И случаят се предава нагоре. На „Специални разследвания“.

Нужни му бяха няколко секунди, за да проумее чутото.

— Майтапиш се.

— На майтапчийска физиономия ли ти прилича това, Ариех?

Не приличаше. Беше по-скоро лицето на сериозно ядосан човек. И сериозно объркан. Бен Рои не можеше да повярва.

— Но ние на практика разрешихме проклетия случай. Знаем защо е била убита, знаем кой стои зад убийството, знаем, че незаконно изхвърлят милиони тонове токсични гадости в египетска мина… — Щракаше с пръсти на всяко изброяване и тонът му се повишаваше. — Свършихме шибаната мръсна работа, Леа. Остава само да изпипаме фините детайли. Защо точно „Специални разследвания“ трябва да довършват случая?

Тя още не можеше да го погледне в очите. Настъпи тишина, атмосферата в помещението беше напрегната. Накрая Бен Рои проумя и сви юмрук.

— Няма да го довършат, нали? Ще го паркират. Ще го потулят.

Тя не каза нищо, което си беше чисто потвърждение.

— Майтапиш се, Леа! Кажи ми, че се майтапиш!