Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Сводникът се събуди със стряскане и изрева. Бен Рои го накара да млъкне с рязък, силен удар в слънчевия сплит. Удари го отново, този път в челюстта, хвана го в душаща хватка и го замъкна до тоалетната. Напъха главата му в чинията и натисна с коляно лоста. Водата плисна по оплешивяващата глава на сводника. Той се мъчеше да се съпротивлява, но Бен Рои бе силно и ядосано ченге, повече от способно да го удържи. Пусна водата отново и отново, натискайки лицето на Кременко в дъното на чинията. Накрая, когато го усети, че губи сили и започва да се отпуска, го вдигна, просна го по гръб, стисна месестата му гуша и го прикова към пода. Извади пистолета от джинсите си и удари здраво мръсника по главата, след което насочи дулото точно между изцъклените му очи.

— Това беше само въведението, тлъсто лайно — изсъска той. — А сега ще ми кажеш всичко за „Барън Корпорейшън“, Ривка Клайнберг и кораба с русалката. И споменеш ли и думичка на някого за това, ще ти избода шибаните оченца. Чатна ли?

— Да, господине — задавено отвърна Кременко.

— Добре. Слушам те.

Лабиринтът

Халифа знаеше, че ако мисли прекалено много за това колко малки са шансовете му за успех при скока в пълен мрак, без ясна представа какво разстояние трябва да прескочи, при това в състояние на пълно умствено и психическо изтощение, никога няма да намери кураж да го направи, колкото и тежко да бе положението му.

Затова не се замисли. След като разчисти пода от камъни и препятствия, в продължение на петнайсет минути мери с крачки разстоянието до ръба, за да е сигурен, че го е определил с точност до сантиметър — и най-малката грешка в засилването можеше да означава полет в бездната.

Накрая хвърли пистолета си, за да намали тежестта, изрече няколко бързи молитви, зае позиция и се затича.

Отказа се по средата, някакво шесто чувство го предупреди, че крачките му малко се различават от необходимото. Същото стана с втората засилка. Третата изглеждаше добре и той продължи напред, като броеше всяка крачка на глас, набираше скорост през цялото време, носеше се като луд в мрака. Имаше двайсет и девет крачки за достигане на максималната скорост преди скока на трийсетата. На двайсет и шест алармата се включи отново — беше излязъл от ритъм, но вече бе набрал твърде голяма инерция и се намираше прекалено близо до ръба, за да може да направи нещо. Успя само да си помисли: „Господи, помогни ми!“, направи трийсетата крачка и с безнадежден отчаян вик скочи в пустотата.

Разбра, че е обречен. Дори в пълния мрак усещаше, че не е скочил на точното разстояние от ръба, изобщо не е успял да полети достатъчно високо, за да преодолее дупката. За миг сякаш се озова в друга реалност, в алтернативно измерение, състоящо се единствено от празно пространство — без светлина, без форми, без тежест, без време.

В следващия миг се удари в нещо твърдо.

Вкопчи се трескаво, дланите му бяха върху хоризонтална повърхност, а краката и стъпалата върху вертикална, което означаваше, че е стигнал до другия край на шахтата. Кракът му намери някаква издатина и той прехвърли тежестта си върху нея. Издатината поддаде и кракът му зарита в празното пространство. Драскаше и драпаше, мъчеше се да намери нещо, за което да се хване. Нямаше нищо, само равен прашен под. Усети как започна да се плъзга.

— Моля те, Господи, моля те, Господи!

Заби лакти и ръце в земята, опита да се набере. Нямаше достатъчно сила. Опита да прехвърли крак през ръба. Не успя. Ноктите му драскаха голата скала; краката му ритаха стената на шахтата. Отново усети как се плъзга. „Мъртъв съм — помисли си. — Това е. Свършено е с мен.“

Продължи да драпа по стената, дишането му бе преминало в безпомощно давене, хватката му отслабваше непрекъснато. С последно, отчаяно усилие прехвърли крака си наляво и удари нещо твърдо. Нещо метално. Греда? Клин? Нямаше представа какво е. Не му пукаше какво е. Важното бе, че е опора, която можеше да поеме тежестта му. Натисна върху нея, мускулите му бяха напрегнати до скъсване, пръстите и ръцете му бяха на косъм да се изплъзнат окончателно, но по някакъв начин успя да се набере, задраска, задрапа и се прехвърли през ръба. Претърколи се от дупката и остана да лежи по лице, мъчейки се да си поеме дъх.

— Благодаря ти, Господи! — изпъшка той. — Благодаря, благодаря, благодаря!

Няколко минути просто лежа там, докато сърцето му се успокои. Беше измъчен и същевременно изпълнен с еуфория. Не искаше да остава в мината нито миг повече, отколкото се налагаше. Намери пипнешком пистолета си, стана и тръгна по тунела. След около трийсет метра усети как стените изчезват. В следващия миг глезенът му се удари в метална релса и Халифа долови далечна миризма на чесън.