Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Можеш ли да ми разкажеш за самия кораб? — попита той, опитвайки се да й помогне да стесни донякъде темата. — Голям ли беше, или малък…?

Тя се поколеба, после разпери ръце. Голям.

— Пътнически кораб, рибарски или товарен?

Рибарски според нея. Или може би товарен. Не видяла много от него. Само борда му, докато ги качвали, после контейнера и каютата, в която я изнасилвали.

— Ами екипажът? Египтяни ли бяха, араби, тъмнокожи?

Не и онези, които бе видяла — които им носели храна и били с нея в каютата. Те били бели. Може би руснаци. Груби. Много груби.

Монотонният й глас започна да се насича от емоции. Езикът на тялото й също говореше за силното й вълнение — силата, с която стискаше разпятието, начинът, по който другата й ръка притискаше стомаха й, сякаш да го предпази. Ако имаше друг начин да измъкне информацията, Бен Рои с радост би го използвал. Само че друг начин нямаше. Момичето знаеше нещо. И той трябваше да я накара да го каже. Сега. Тази нощ. Отново си помисли, че с нищо не е по-добър от мъжете, които я бяха използвали. Пропъди мисълта от главата си и продължи напред.

— Хората, които са те качили на кораба в Турция — рече той. — Можеш ли да ми разкажеш нещо за тях?

Не можеше. Знаеше само, че били турци. Закарали я до кораба, предали я на екипажа, натикали я в контейнера. Вътре вече имало осем момичета. По-късно довели още четири. Това било всичко.

— Ами когато слезе от кораба? На онова пристанище? Какво стана тогава?

Момичето дишаше ускорено и на пресекулки.

— Какво стана на пристанището, Восги?

Отговорът бе през сълзи, брадичката й се заби в гърдите, сякаш се опитваше да скрие лицето си. Петросян превеждаше с неохота, изражението му ясно показваше, че няма да позволи това да продължи още дълго.

— Накараха ни да застанем в редица. Казаха ни да си свалим дрехите. Всичко. Да останем голи. После да сложим ръце на главите си. Детектив, наистина трябва да…

— Кажете ми какво казва — озъби се Бен Рои.

Старецът прегърна отново момичето и й зашепна успокояващо.

— Имаше кола — продължи той. — Голяма черна кола. Вътре имаше мъж. На задната седалка. Говореше. Даваше заповеди. Не го разбирах. После отново се облякохме. Имаше три микробуса. Откараха ни. Пътувахме цяла нощ. До къщата…

— Мъжът в колата — прекъсна я Бен Рои с рязък, настоятелен тон. — Разкажи ми за мъжа в колата. Как изглеждаше той?

Тя вече плачеше и леко се олюляваше напред-назад. Бен Рои повтори въпроса. Мразеше се заради това, но усещаше, че е на крачка от целта и се нуждае точно от този отговор.

— Не можах да го разгледам добре — преведе Петросян между хлиповете на момичето. — Беше тъмно. Бяха насочили светлини към нас. Той седеше в средата на седалката. Далеч от прозореца.

— Трябва да си видяла нещо.

Тя поклати глава.

— Нещо! Трябва да е имало нещо!

— Нищо не вижда! — изплака тя на иврит със силен акцент. — Той не седи на прозорец. Не вижда.

— На какъв език говореше?

— Не знам. Казва ви. Не знам!

Петросян вдигна ръка към Бен Рои, за да го накара да престане, но той не му обърна внимание.

— Мисли, Восги! Моля те, мисли! Трябва да си спомняш нещо.

— Не. Моля. Казва истина!

— Мисли!

— Детектив, това стана твърде…

— Мисли, Восги! Мъжът в колата. Как изглеждаше той?

— Детектив!

— Не вижда лице — извика тя. — Казва ви. Казва! Вижда само ръка. Когато хвърля цигара от прозорец. За миг вижда ръка с… с…

Тя потупа ръцете си, като напразно се мъчеше да намери нужната й дума.

— С какво, Восги? Ръка с какво?

— С…

Момичето свиваше и отпускаше юмруци. Обърна се отчаяно към Петросян, извика нещо на арменски.

— Какво? — с яростен поглед извика Бен Рои. — Ръка с какво? Какво каза тя?

— Татуировка — преведе Петросян. — Мъжът имал татуировка на ръката. И повече няма да позволя това, детектив. Изрично ви помолих да не…

Бен Рои вече не го чуваше, умът му се върна към нещо, което бе видял преди четири дни. Затвор, килия, златна верижка, двойна гуша, мъж, когото наричаха Училищния директор. И на ръката му, в зелено и розово…

Бен Рои седна на самия ръб на стола с разтуптяно сърце, с напрегнато като тетива тяло.

— Татуировката, Восги. Била е на…

Оформи с ръце женска фигура. Восги се поколеба, потрепери и накрая кимна.

— И жената е била…

Той разтвори дланите си като разкрачени крака. Второ кимване. Генадий Кременко.

— Благодаря, Восги — каза Бен Рои. — Това е всичко, което ми трябваше. Няма да те измъчвам повече.