Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Ние тук сме семейство. Грижим се за своите. Тя вече беше изтърпяла невероятни страдания. Не можехме да я издадем. Наш дълг беше да й помогнем.

Архиепископът обясняваше всичко това на Бен Рои, докато вървяха през арменския квартал. Стъпките им отекваха в тесните пусти улички.

Приютили Восги на сигурно място, продължи той. Закриляли я. Отначало от израелските власти. После, след убийството в катедралата, от убиеца на Ривка Клайнберг.

— Госпожа Клайнберг беше предположила, че момичето е избягало при сънародниците си — рече той. — Обади ми се, попита дали съм виждал Восги, дали знам къде може да я намери. Ако й бях казал истината, може би щях да предотвратя смъртта й. Но аз не й казах. Отрекох да знам каквото и да било. Затова тя започна да идва в катедралата, да се задържа наоколо с надеждата, че сама ще попадне на момичето. Както казах, смъртта й тежи на съвестта ми, но нямах избор. Тя не беше част от нашата общност, нямах представа дали мога да й се доверя.

Стигнаха до кръстовището в края на „Свети Яков“ и завиха надясно по „Арарат“. Над тях се чу шум — някаква котка побягна, стресната от появата им.

— Разпознахте ли името на Клайнберг, когато тя ви се обади? — попита Бен Рои. — Сетихте ли се, че тя е написала онази статия от седемдесетте, с която е съсипала кариерата ви?

Раменете на Петросян се отпуснаха.

— Разбира се. Но повярвайте, не таях нищо лошо към нея. Бях съгрешил, вината бе моя и единствено моя. Тя беше просто глашатаят, оповестил вината ми. Ужасно тъгувах за смъртта й.

Стигнаха края на „Арарат“ и завиха по тясна алея. В края й имаше дървена врата с интерком и керамична плочка с надпис „Сабардян“. Архиепископът натисна копчето на интеркома.

— Тя е само дете — каза той на Бен Рои, докато отвътре някой дърпаше резета. — Дете, преживяло неописуеми страдания. Все още има шанс да се изцели, да заживее пълноценно. Но ако я депортират, ако трафикантите я открият отново…

Вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пистолет в колана.

— Само дете — повтори Петросян. — Моля ви да не го забравяте. А също и да не се впускате в подробности около убийството на госпожа Клайнберг. Восги знае, че тя е мъртва, но й спестихме по-разстройващите детайли. И без това е достатъчно уплашена.

Погледна Бен Рои в очите, за да се увери, че го разбира, след което влезе. Вратата се затръшна зад тях и резетата бяха спуснати отново. Озоваха се в просторна стая с варосани стени и спартанско обзавеждане. На една маса седеше друг мъж, който чистеше пушка; в отсрещния край имаше дървено стълбище, водещо към ниска галерия с четири затворени врати. Петросян прекоси помещението, погледна нагоре и повика тихо. Бен Рои не разбра какво казва, макар да долови нещо като „Восги“.

След малко най-далечната врата се отвори. В галерията излезе крехка тъмнокоса фигура. Бен Рои стисна зъби и пръстите му неволно се задвижиха.

Сякаш завъртаха ключ.

По нареждане на Петросян арменските пазачи изчезнаха в една съседна стая. Архиепископът отиде в подножието на стълбището и протегна ръка. Момичето слезе колебливо.

Беше по-дребничка, отколкото Бен Рои беше предположил по снимките й. Висока най-много метър и половина, ако имаше и толкова. И по-хубава. Огромни бадемови очи, с деликатни и същевременно немирни черти. Беше невъзможно да се познае възрастта й, макар като цяло впечатлението бе, че е млада. Много млада. Сети се за срещата с проститутката в Неве Шаанан и онова, което му беше разказала за Восги — стара и млада, учителка и ученичка. Усети как кипва и се помъчи да пропъди спомена. А също мисълта, че самият той в известен смисъл беше поредният клиент. Човек, който иска нещо от нея. Стоеше с отпуснати ръце и изражение, за което се надяваше, че е съчувствено.

Момичето стигна края на стълбите. Погледът й се стрелна към Бен Рои, после се спря върху архиепископа, сякаш търсеше подкрепа. Старецът я хвана за ръка, наведе се към нея и й каза нещо. Очите й отново се насочиха към Бен Рои и тя кимна. Петросян внимателно я поведе към канапето и седна до нея. Бен Рои седна на стола срещу тях, като се опитваше да не гледа китките на момичето — по тях имаше големи белези. Тя забеляза погледа му и скръсти ръце, притискайки китките си към торбестата сива тениска. Левият й палец докосна сребърното разпятие на шията й.

— Восги разбира иврит — каза архиепископът, — но не го говори много добре. Ако нямате нищо против, ще й превеждам.

— Разбира се — отвърна Бен Рои.