Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Не искаше да я увеличава още. Можеше да намери номера и щеше да се обади, ако и когато изчерпаше всички други възможности. Засега не искаше да ги разстройва.

Помисли си дали да не се свърже с „Барън“, но веднага отхвърли идеята. Едва ли щяха да му помогнат да открие човек, тръгнал да проучи мина, за чието съществуване отричаха да знаят.

Затова звънна на приятеля си Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“ в централата на полицията на Скопус. Перлман владееше добре арабски, дължеше му услуга (всъщност няколко) и беше време да му я върне. Перлман замърмори недоволно и попита дали не може да почака до утре, но Бен Рои настояваше и накрая той се съгласи да се свърже с познатите си от египетската полиция, да намери имена и телефонни номера в Луксор и да види какво може да направи.

— Ще ти се обадя, ако и когато науча нещо — каза му той. — Но не чакай със затаен дъх. Египтяните са същински кошмар.

Бен Рои отново му напомни, че е спешно, благодари и затвори.

Пусна телевизора, гледа две минути някакъв документален филм за чилийски миньори, затрупани в мина (какво съвпадение само!) и изключи. Провери имейла си. Звънна на Халифа. Накрая нямаше какво повече да направи, така че послуша съвета на Сара и излезе да се разходи.

Всичко беше по-добро от това да седи сам в апартамента си и да размишлява върху факта, че е убил не само връзката си, а може би и приятел.

Лабиринтът

Най-важното, единствената тънка нишка, на която висеше надеждата за оцеляването му, бе никога да не губи представа къде се намира спрямо основната галерия на мината. Стига да знаеше в каква посока се движи, макар и пипнешком, имаше някакъв минимален шанс да намери изход.

Двайсет минути след излизането от просторната зала нишката се скъса и шансът изчезна.

Беше изгубен. Безнадеждно, абсолютно, безвъзвратно изгубен.

Опита да се върне слепешком в залата, но маршрутът в главата му бе напълно оплетен. Наляво или надясно? Нагоре или надолу? Втория или третия проход? Нямаше да е лесно, дори ако целият Лабиринт беше осветен с прожектори. А в пълния мрак бе невъзможно.

Продължи напред — сляпо, безнадеждно, отчаяно. Няколко пъти стигна на места, които му се струваха познати — стръмни стъпала, особено тесен коридор, керамични фрагменти по пода, кошници, пълни с прах. Контекстът обаче беше изгубен — кога беше дошъл тук, какво имаше преди, какво следваше. И дали наистина е бил на това място, или просто го бърка с друга подобна част от мината. Всичко сякаш се смесваше, всички ориентири се стопяваха в мрака като хартия в киселина, оставяйки след себе си единствено безформена черна мътилка.

Прекоси някакъв дървен мост над нещо като дълбока яма — от дъното й се чуваше съскане и движение на хлъзгави тела. Малко по-късно (или може би много по-късно — времето отдавна беше изгубило всякакъв смисъл) си пробиваше път през нещо, което отначало взе за тежка завеса от мъниста. Едва при по-внимателно опипване осъзна, че това са скелети, висящи от някаква греда на тавана.

Преди или след това чу звук на течаща вода. Опита се да намери източника, но го изгуби в пустотата.

Може би всичко ставаше само в главата му. Нямаше как да определи, нямаше как да направи разлика между реалност и въображение. Сякаш сънуваше най-ужасния си кошмар, в който дори най-невероятните сценарии изглеждаха приемливи. Разликата бе, че човек се будеше след кошмарите.

Замисли се за семейството си — Зейнаб, Бата, Юсуф. Как щяха да се справят без него? Така и нямаше да научат как или защо са го изгубили. „Моля те, Господи, само не позволявай да си помислят, че съм избягал и съм ги изоставил!“ Мислеше и за Самюел Пинскър, за Бен Рои, за Иман ел Бадри, за Дигби Гърлинг, за семейство Атия и за всички останали от историята, достигнала кулминацията си със смъртта му на това място.

Но най-много мислеше за сина си Али. За любимото си момче. Само и безпомощно, размахващо ръце в черните дълбини на Нил.

Също като него сега. Странно как се повтарят нещата.

Продължи да се тътри напред, изтощен, жаден, викащ за помощ, молещ се Бог, или който и да било, да го спаси. Докато накрая гласът му не замлъкна и тишината погълна всичко.

Йерусалим

— Лягам си.

— Добре.

— Идваш ли?

— Ще остана още малко.

Йоел Регев се надигна от дивана, прекоси стаята и се наведе над рамото на Дов Зиски. Бюрото му беше покрито с листа и снимки; на екрана на компютъра имаше страница със звездата, меча и маслинената клонка на ИОС. Заглавието гласеше: „Наборници 1972“.