Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Задвижи се в нещо като ритъм. Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне, повдигане на пръсти, опипване на тавана, няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…

Не беше нужно да е толкова усърден и да изследва всеки милиметър, но в заниманието имаше нещо смътно успокояващо. Освен това действаше бавно, като по този начин отлагаше момента, когато трябваше да признае, че е обречен. Докато имаше стена за изследване, имаше и надежда. Вярно, съвсем малка, но надежда. Когато претърсеше всеки сантиметър от тунела и не намереше изход, едва тогава щеше да се предаде на отчаянието.

Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…

Стигна до керамичните фрагменти, на които се беше натъкнал — дебели, тежки парчета, вероятно от съд хранилище. На няколко метра по-нататък напипа плитко хлътване в камъка. Беше попадал на подобно и на идване, макар че то май беше на височината на рамото му, докато това беше на нивото на коляното му. Или пък беше същата вдлъбнатина и просто паметта му правеше номера. В пълната тъмнина бе невъзможно да е сигурен в сетивата си. Спря, опипвайки дупката с пръсти. Беше дълбока само два сантиметра, дори не можеше да се нарече дупка. Беше някак заоблена, подобно на черпак. Определено си спомняше, че другата бе по-дълбока и неравна. Заопипва нагоре по стената. Пръстите му откриха друга вдлъбнатина, този път на височината на хълбока му, трета (на височината на гърдите) и четвърта, горе-долу на нивото на рамото. Именно нея бе напипал преди, сигурен беше — същата дълбочина, същият неравен долен ръб. Четири вдлъбнатини, една над друга в иначе равната, безупречно изсечена стена. Интересно.

Посегна още нагоре, ръцете му напипаха тавана, продължиха по него, откриха…

Дупка.

Изведнъж сърцето му заби бясно. Повдигна се на пръсти и проследи очертанията с ръка. Отворът беше квадратен, със стена половин метър. Прецизно изсечен. Точно в средата на тавана. Като отвор на комин. Явно беше минал под него, докато вървеше към края на тунела.

Подскочи и пъхна ръце в отвора. Не докосна скала. Върна се пипнешком по тунела да вземе шепа керамични фрагменти. Хвърли ги нагоре един по един. Коминът като че ли отиваше доста нагоре. Дали отново завършваше със сляпа стена? Или беше изход? Така или иначе след първоначалното въодушевление Халифа осъзна, че няма как да се качи в отвора.

Освен ако…

Пристъпи до отсрещната стена и я опипа от тавана до пода. Пръстите му откриха още четири вдлъбнатини. Със същите размери като онези от другата страна, горе-долу на същата височина.

Споменът го сполетя като експлозия на светлина. Нещо, което бе видял преди шест-седем години. В Долината на царете. Приятелят му Джинджър от Службата за старините ги беше взел с Али на обиколка из някои от затворените гробници. Докато минаваха през централната част на Долината, Джинджър спря да покаже отвесната шахта на Гробница KV56, разчистена неотдавна от британски екип археолози. По срещуположните стени на шахтата имаше плитки вдлъбнатини.

— Стъпала — обясни Джинджър, когато Халифа му ги показа. — Работниците ги използвали, за да се спускат и изкачват по шахтата. Като паяци в тръба. Лесно е, стига да имаш дълги крака.

Краката на Халифа не бяха дълги. Но онова, което му липсваше като физика, се компенсираше с излишък от отчаянието. Затъкна пистолета по-добре в панталоните си и се разкрачи, докато краката му не докоснаха стените на прохода. Здравата се беше разкрачил, но можеше и да успее — ако тунелът бе само с няколко сантиметра по-широк, нямаше да има никакъв шанс. Пъхна върха на лявата си обувка в най-долната вдлъбнатина. Притисна пръсти в стената, за да запази равновесие, изрече бърза молитва и вдигна десния си крак. Не улучи отсрещната вдлъбнатина и залитна напред. Опита отново, после още веднъж. На четвъртия опит успя. Остана за момент така, с крака на стените, мускулите на чакала му протестираха от неестествената поза. Накрая вдигна левия си крак към следващата вдлъбнатина. Улучи я, вдигна десния крак, изгуби равновесие и падна.

— Ялла! — изсъска той. Даваше си сметка, че това е единственият му шанс да се измъкне от тунела. Ако не се възползваше, с него бе свършено. — Яла!

При следващия опит стигна малко по-нагоре, преди да падне. На третия път дори успя да напъха ръце и глава в дупката, преди краката му да го предадат. Отказа да се признае за победен и направи нов опит, без да обръща внимание на болката в бедрата си, на задушаващата воня на чесън, на струйката кръв по слепоочието си от драскотината, която бе получил при последното падане. Насочи цялото си същество към задачата да се изкачи по четирите вдлъбнатини и да стигне до шахтата.