Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Не прецени правилно разстоянието. Върхът на обувката му закачи релсата и той се препъна и се просна на земята. Инстинктивно се помъчи да спре падането с ръце. Фенерът отлетя, угасна и го остави в пълен мрак. Халифа трескаво заопипва около себе си, мъчеше се да го намери, а нещото профуча на сантиметри от него с оглушителен тътен.

Само че не отмина. А продължаваше да идва. Или по-скоро други неща идваха след първото — в мрака Халифа не можеше да определи дали обектът е един или няколко. За момент се запита дали не са спуснали някаква гигантска земекопна машина, която да разчисти блокираната галерия. Ако беше така, явно задачата не бе по силите й, защото четири секунди по-късно се чу гръмовен трясък. Явно нещото, или нещата, се заби в блокажа и рязко спря, ако можеше да се съди по звука. Цялата мина сякаш се разтресе. Прах и камъчета се посипаха върху Халифа. Шумът продължаваше, ставаше все по-силен и свиреп, още неща профучаваха покрай него и се разбиваха долу в галерията. Обхванат от паника, Халифа се мъчеше да открие фенера. Яростно опипваше пода около себе си и се молеше на Аллах да не остава на тъмно. Молитвите му обаче не бяха чути и тъй като трясъците от сблъсъците бавно приближаваха към него, нямаше друг избор, освен да изостави светлината и да изпълзи в тунела, за да не бъде премазан.

На два метра навътре успя да се обърне и се изправи. Цареше абсолютна тъмнина. Халифа протегна ръка, намери пипнешком стената и се опря на нея. Остана така, заслушан в трясъка, грохота и скърцането на метал. Нямаше представа какво става, беше сляп като Иман ел Бадри. Нещо — или много неща — се спускаха отгоре и се разбиваха тук, това поне беше сигурно. И точката на сблъсъка се движеше в негова посока, галерията бързо се пълнеше. Звукът приближаваше все повече, все по-силен. Халифа усещаше вибрациите под краката си, сякаш седеше със завързани очи до магистрала, а пред него се блъскаха коли в най-гигантската автомобилна катастрофа в света.

Изведнъж звуците станаха по-приглушени и започнаха да се чуват от дясната му страна, нагоре по галерията. Вибрациите постепенно отслабнаха, шумът намаля, но си остана.

Халифа стоя неподвижно близо минута, сякаш беше мумифициран в мрака. Трепереше и се задушаваше от вонята на чесън, която вече бе толкова силна, че му лютеше на очите. Най-сетне успя да направи няколко крачки напред и протегна ръка.

Пръстите му докоснаха метал.

— Аллах-у-акбар.

Опипа нагоре, после надолу. Отново метал. Издутини и ръбове. А също и някаква фина прах, изсипваща се през пукнатините.

Варели, ето какво беше. Огромни варели. Пуснати някъде отгоре, блъскащи се един в друг, огънати, разцепени, разливащи съдържанието си.

И сега бяха запречили отвора на тунела. От тавана до пода, от едната страна до другата. Нямаше къде да провре дори пръстите си. Преградата бе плътна като врата на килия. В затвор със строг режим.

Беше сам, уплашен и затворен в непрогледния мрак на Лабиринта.

Йерусалим

Към 18:45 Бен Рои започна да се безпокои.

Позвъни на Халифа, попадна на гласова поща, остави съобщение. Позвъни петнайсет минути по-късно, после след още двайсет. Отново гласова поща. Халифа не вдигаше.

Когато пристигна при Сара в 19:45, вече беше сериозно разтревожен.

— Нещо мирише хубаво — отбеляза той и погледна крадешком мобилния си, докато тя го въвеждаше в апартамента.

— Агне чолент.

— Във вторник?

— Ако ще ми се правиш на фрум, мога да поръчам пица.

Той я хвана за ръката, обърна я и я целуна по носа. Агне чолент беше любимото му ястие. Определено се беше постарала. И не само с готвенето. Изглеждаше невероятно. Разпусната коса, едва доловим парфюм, издут корем под роклята — беше прекрасна, както винаги. Самият той също смяташе да се постарае — тя му беше купила риза на Тед Бейкър за миналия му рожден ден и възнамеряваше да си я сложи. Наред с най-добрия си афтършейв. Само че покрай цялата история с Халифа така и не намери време да прескочи до дома си и да се преоблече. Не бе имал време дори да й купи цветя. Отново хвърли поглед към телефона. Нищо. Какво ставаше, по дяволите?

— Има бира в хладилника — каза тя, докато влизаха в кухнята. — Или вино, ако предпочиташ.

— Няма да откажа една бира.

Отвори хладилника и извади бутилка.

— Ти искаш ли?

Тя го изгледа и посочи корема си.

— Разбира се. Съжалявам.

Той отвори бутилката и отпи. Сара се засуети около печката. Откъм дневната долиташе музика. Джони Мичъл. „Синьо“. Първият компактдиск, който й бе купил. Наистина се стараеше. Той се опита да се съсредоточи.