Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Това бе входът на основната галерия на мината.

С изключение на плъзгащите се врати, досега не бе видял нищо, което да намеква за съвременни дейности в мината. Тук, в началото на галерията, имаше ясни доказателства, макар и не каквито беше очаквал. Все така притиснал кърпа до носа си, той прекоси залата през изпаренията от гуаното, насочил фенера напред.

По-голямата част от отвора бе заета от голяма стоманена платформа. Първоначално си помисли, че е някаква площадка за товарене, тъй като беше висока колкото самосвал, а и следите от гумите минаваха през входа на мината и стигаха точно до нея. В горната част на платформата, на два метра един от друг, два винкела се спускаха към пода на галерията като пързалка без край и изчезваха в мрака.

Халифа освети около себе си и се провря под платформата в самата галерия, като стоеше между коловозите, които минаваха близо до стените. Изглежда, бяха докарвали нещо отдолу. Търкаляли са го или са го теглили по релсите на платформата, след което са го товарели на камионите. Руда? Злато? Нямаше представа. Направи няколко крачки напред. Мракът го погълна — беше толкова плътен, че буквално го чувстваше, сякаш си пробиваше път през паяжини. Някакви форми се раздвижиха и запърхаха напред — прилепи, стреснати от внезапната светлина. Следите продължаваха. Халифа направи още няколко крачки. Пинскър беше измерил галерията с крачки и бе изчислил, че продължава почти километър и половина. Дали следите стигаха чак до дъното? Нямаше представа, макар че нещо му подсказваше, че е точно така и онова, което са докарвали тук, е било добивано от най-дълбоките нива на мината. И за да открие какво е то, трябваше да се отиде там.

Отстъпи назад. Сърцето му се беше разтуптяло силно, дишаше плитко и на пресекулки.

Не се плашеше лесно. Тъмнината и затворените пространства никога не го вадеха от равновесие. Неведнъж бе слизал сам да изследва по-затънтените гробници по хълмовете около Долината на царете — гробници, които не се посещаваха от туристи и които те принуждаваха да пълзиш на четири крака или по корем, ако искаш да влезеш в тях. Подобни приключения го вълнуваха и му доставяха удоволствие.

Не и днес. Днес беше доста уплашен. Уплашен като никога. Имаше нещо зловещо в мрака, в тежестта на скалата около него, в смайващите катакомби, където въздухът все още беше пропит с човешка мъка и мизерия. Повече от зловещо. Заплашително. Цялата мина бе някак… злонамерена.

Заотстъпва още, излезе от галерията и се върна в залата при входа. Отиде чак до вратите.

За десетте минути, откакто бе тук, навън се бе стъмнило, но въпреки това светлината му се стори ярка в сравнение с пълния мрак в мината. Жадно пое въздух.

Не можеше да го направи. Не можеше да слезе долу. Не и сам. Петте метра бяха достатъчно трудни. Да се спусне цял километър и половина — невъзможно. Щеше да се прибере у дома и да се върне някой друг ден. С колеги и подкрепления. Вече знаеше къде се намира мината и как да стигне до нея. Ривка Клайнберг, „Барън Корпорейшън“, „Джосер Фрейт“ — отговорите можеха да почакат. Трябваше да почакат, защото нямаше начин…

Влезе отново вътре. Отиде до платформата и се провря в галерията. Мракът му се стори още по-злонамерен, сякаш самият въздух го предупреждаваше да се махне. Завъртя фенера наляво-надясно. Запита се как ли е успял да се справи Самюел Пинскър — що за лудост беше накарала англичанина не само да открие мината, но и да остане тук сам, седмици наред, да пълзи в непрогледния мрак и съвестно да картографира и описва обекта. От самата мисъл за подобно нещо му призляваше.

Продължи да осветява около себе си. Ивици от стените и тавана се разкриваха за миг и потъваха отново в непрогледните сенки. Мина минута, две, единствените звуци бяха собственото му затруднено дишане и пърхането на прилепови криле долу. Накрая Халифа се намръщи, сякаш се канеше да поднесе ръката си към пламък, прибра кърпата в джоба си, извади пистолета и тръгна между коловозите.

— Аллах, защити ме — припяваше той. — Аллах, бди над мен. Аллах, бъди моята светлина.

Движеше се предпазливо, правеше няколко крачки и спираше, спускаше се с неохота по галерията. Често се обръщаше и поглеждаше към едва видимата светлина от входа на мината. Всяка клетка в тялото му го караше да се обърне и да хукне нагоре. Потисна желанието да избяга и продължи напред. След няколкостотин метра светлината изчезна напълно и той ускори крачка, обхванат от желанието колкото се може по-скоро да стигне до мястото, до което водеха следите.