Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Нямаше намерение да остава беззащитен, така че се налагаше да търпи вонята.

— Ехо!

Още не можеше да различи ясно какво има долу, макар че приличаха на някакви форми, заоблени ръбове. Като че ли изпълваха цялата галерия, от пода до тавана. И релсите изчезваха под тях. Паднали камъни? Спусна се още едно стъпало, като този път наистина трябваше да положи усилие — тъмнината сякаш го буташе назад. Лъчът освети нещо заоблено като колело, както и очертанието на някакво смачкано устие или обръч. Определено дело на човешка ръка.

— Какво…?

Постави крак на следващото стъпало — предпазливо, сякаш топваше пръстите си в ледена вода. В същото време се наклони назад, защото се опасяваше, че нещо може да полети нагоре към него. Нищо не се случи. Донякъде окуражен, Халифа започна да се навежда напред, но внезапно замръзна. Обърна се, отпусна се на коляно и насочи пистолета към мрака.

Някъде далеч горе се чуваше машина. Или двигател. Нещо механично.

Беше долавял странни звуци и преди, но те изчезваха веднага щом се опитваше да определи откъде идват. Този път обаче звукът продължи — зловещо задавено ръмжене, сякаш самият лабиринт стенеше. Халифа слушаше напрегнато, лъчът на фенера трепереше по стените на галерията. Звукът идваше от посоката, от която беше дошъл. Той изчака минута, като дишаше тежко и на пресекулки. Накрая, без да се интересува какво блокира галерията долу, обхванат от единствената мисъл да се махне от мината, той стана и пое нагоре.

Измина двайсетина метра и спря. Ръмженето продължаваше, не бе нито по-силно, нито по-слабо. Той тръгна отново, после пак спря. Звукът отново бе тук, макар че сега към него имаше и друг. Някакво приглушено тракане, като колела по релси в далечината. Халифа насочи лъча на фенера напред, ужасно уплашен, опитваше се да разбере какво става, проклинаше се, че изобщо е слязъл тук. Тракането като че ли се засилваше. Не драматично, но определено се засилваше. За момент Халифа остана като закован на място, нервите му бяха така опънати, че имаше чувството, че тялото му всеки момент ще се прекърши. Накрая се дръпна надясно и постави крак върху релсата. Усети слаба вибрация. После стъпи и на другата релса. И там металът сякаш бръмчеше под обувката му. Нещо идваше към него. Нещо голямо, ако можеше да се съди по постоянно усилващия се звук. Халифа отстъпи назад, насочи пистолета си, отново сложи крак върху релсата. За пет секунди вибрацията се беше усилила значително. Каквото и да беше онова горе, приближаваше бързо.

— Аллах-у-акбар — изсъска Халифа.

Освети с фенера около себе си. Отляво имаше плътна стена. Отдясно се виждаше страничен проход, от малките, широк не повече от метър и висок колкото самия него. Запита се дали да не се шмугне там, но тунелът изглеждаше толкова тесен, така клаустрофобичен и зловещ, че не можеше да се застави да го направи. Не можеше да се застави да направи каквото и да било, освен да стои между релсите с насочени напред пистолет и фенер, замръзнал като заек, осветен от фаровете на автомобил. Релсите започнаха да се тресат.

— Стой — извика Халифа. И отново, този път по-силно: — Стой! Полиция!

Беше нелепа заповед, направо комична с безсилието си. Тракането вече беше преминало в грохот, толкова силен, че Халифа едва чуваше собствения си глас. Ако към него се спускаха хора, вероятно на миньорска вагонетка, нямаше как да са го чули. А дори и да го чуеха, какво щяха да направят? Да спрат и да вдигнат ръце? Да се извинят и да го оставят да ги арестува? Безумно. Но пък ужасът кара хората да вършат безумни неща. Той изкрещя отново, като размахваше фенера с надеждата, че ще забележат лъча и ще се досетят, че там долу има човек.

— Тунелът е блокиран! — изрева Халифа. — Спрете веднага! Полиция! Пътят е блокиран!

Никаква реакция. Грохотът ставаше все по-силен и оглушителен, сякаш товарен влак летеше надолу към него. Релсите се надигаха, едва задържани от болтовете, които ги крепяха към пода на галерията. Нещото вече беше близо. Много близо. Халифа изкрещя отново, направо се дереше. В отчаянието си сви пръст около спусъка на пистолета и стреля в тъмното, като се целеше ниско. Звукът продължаваше да приближава. Халифа стреля отново. Ефект нямаше. Цялата галерия се тресеше. Мракът под него сякаш се надигна като вълна. Още два изстрела и внезапно лъчът освети някакво движение далеч напред. Устремно движение. За част от секундата той зърна нещо като голям цилиндър или валяк, който се носеше по релсите към него. В последния момент Халифа скочи към тесния тунел.