Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

От двете му страни започваха други тунели и проходи. Опита се да ги преброи, но бяха толкова много, че скоро се отказа. Някои тръгваха нагоре, други надолу, някои бяха големи почти колкото основната галерия, други едва можеха да поберат един човек. Според бележника на Пинскър те се разклоняваха и разделяха на други тунели и проходи, които също се разклоняваха и така лабиринтът продължаваше навътре в скалата, растеше и се разпростираше като чудовищен организъм. Самата мисъл за това го накара да потръпне. Беше достатъчно лошо тук, в галерията, която поне продължаваше право напред. Ако се отклони, щеше да се изгуби в невероятно оплетената мрежа от коридори… с усилие пропъди тези мисли. Пинскър може и да е бил достатъчно луд да изследва това място, но Халифа нямаше намерение да се отклонява дори на сантиметър от сегашния си път. Надолу, после нагоре и навън. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

На няколко пъти следите минаваха през просторни зали като онази при входа на мината — огромни подземни помещения с колони, изсечени от голата скала, и тавани, по които още се виждаха саждите от древни факли. Веднъж, докато минаваше покрай дълбока странична галерия. Халифа зърна дупка в земята, подобна на локва черно мастило. Пинскър беше писал за подобна дупка — спуснал въже с тежест в нея, но след 60 метра така и не открил дъното й.

На няколко пъти си помисли дали да не се върне, толкова силен бе трупащият се в гърдите му ужас. Там долу имаше нещо лошо, усещаше го. Нещо зло. Нещо, към което изобщо не трябваше да върви. На два пъти се обръщаше и тръгваше към повърхността, но след това си заповядваше да продължи надолу.

И мракът неизменно го обгръщаше, скалите го притискаха, а следите продължаваха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в земните недра.

— Аллах, защити ме, Аллах, бди над мен, Аллах, бъди моята светлина.

Галерията започна да се спуска по-стръмно. Въздухът стана по-горещ, тук-там по стените се виждаха капки и струйки вода. Към вонята на гуано се добави и смътната миризма на ръжда.

А също и някаква друга миризма, която не можа да разпознае веднага. Едва когато тя се засили, осъзна каква е — миризма на чесън. Ставаше все по-остра, изпълваше ноздрите му, налагаше се над всички други миризми. Като дете, докато растеше в сянката на пирамидите в Гиза, майка му окачаше чесън на входната врата, за да пропъжда джиновете, спотайващи се около древните паметници. А сега я надушваше и тук. На място, където нямаше никаква причина да я открие. Присъствието й го плашеше повече и от непрогледния мрак и плетеницата тунели.

И го дезориентираше. Караше го да се пита дали умът му не започва да му прави номера. Възможно бе да няма никаква миризма и това, което долавяше, да е халюцинация, породена от сугестивната сила на ужаса.

И веднага щом започна да се съмнява в това, започнаха да го обхващат и други съмнения. Някакво почукване ли чуваше там долу, или беше само ехо от стъпките му? Шепот в мрака или собственото му дишане? Стори му се, че отново чува боботенето на машини; на няколко пъти беше абсолютно сигурен, че вижда фигури в страничните тунели. Смътни, неясни форми, които успяваше да зърне за миг с периферното си зрение. Опиташе ли се да ги освети с фенера, те изчезваха. Същото ставаше и със звуците, когато се съсредоточаваше върху тях. Единствено миризмата на чесън бе постоянна. Не беше плод на въображението му. И ставаше все по-силна. Както туптенето в слепоочията му. И бесните удари на сърцето му. И убеждението, че там долу в мрака го очаква нещо ужасно.

Въпреки това продължи напред, като се бореше за всеки следващ сантиметър, желанието му да разбере какво става едва надделяваше над ужаса му. Спускаше се надолу, имаше чувството, че върви от часове, макар часовникът му да показваше, че е минал само половин час. И тогава лъчът на фенера му внезапно освети нещо.

Галерията вече се спускаше толкова стръмно, че в пода бяха изсечени стъпала. Халифа спря и приклекна. Насочи фенера напред, като се мъчеше да разбере какво има долу. Каквото и да бе, лъчът едва успяваше да го достигне и той не можеше да го разгледа ясно.

— Ехо!

Гласът му прозвуча глухо, тежко. Сякаш нещо блокираше прохода и спираше ехото.

— Ехо!

Нищо.

Направи още две крачки надолу. Миризмата на чесън бе станала толкова силна, че му беше трудно да диша. Щеше да се чувства по-добре с кърпата на носа и устата, но не можеше да държи и нея, и пистолета едновременно.