Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Завъртя се в пълен кръг, отиде до отсрещната страна и се покатери на една купчина, за да огледа по-добре. От тук успя да различи, че следите от гуми като че ли се концентрират най-вече около северната стена на амфитеатъра. Тръгна натам, като се взираше в сгъстяващия се сумрак. Пак не видя нищо, което да обясни защо тук идват камиони. Вече се канеше да си тръгне, когато внезапен полъх погали лицето му. Долови някакво движение, което продължи само част от секундата, след което отново всичко замръзна. Наведе се напред и напрегна очи. Нов полъх, ново движение, точно в подножието на скалата, сякаш самият камък се местеше.

— Какво…?

Спусна се от купчината и тръгна напред, като още се питаше дали наистина е видял нещо, или светлината му прави номера. На трийсет метра от отвесната скала спря и извика.

— Салаш-алаам-алаам-алаам!

Гласът му отекна из амфитеатъра. Отговор не последва. Нямаше и никакво движение, но от това място забеляза, че една правоъгълна част от стената изглеждаше с малко по-различен оттенък. И с малко по-различна текстура. Сякаш някой…

— Хитро. Много хитро.

Затъкна пистолета на кръста си и тръгна напред. Огледа внимателно стената. После хвана камъка и дръпна. Чу се тежко шумолене, когато платнището се отдели и се свлече в краката му. Зад грубата, но ефективна маскировка (ако се гледаше откъдето и да е, освен от склона, жълтеникавата материя не можеше да се отличи от скалата) имаше големи стоманени врати, затворени с верига и катинар. Над входа беше дълбоко изсечена една-единствена дума. Халифа вече не беше така добре с йероглифите, както навремето, но този не бе от трудните. Особено с определителя за бог.

„У е сир, Озирис.“

— Пипнах те — прошепна той.

Извади пистолета, прицели се и стреля в катинара. Гърмежът отекна в стените и подгони няколко гущерчета. За момент отново му се стори, че чува шума на машина. Или на двигател. Нещо механично. Беше невъзможно да се определи откъде идва, ако изобщо идваше отнякъде, а не бе просто игра на въображението. Заслуша се, но не го долови отново. Явно си въобразяваше. Поклати глава, хвана едната дръжка и дръпна.

Стоманената врата се отвори и Лабиринтът зейна пред него.

Йерусалим

Когато Халифа се обади, Бен Рои тъкмо говореше със Сара и я питаше дали иска да вземе нещо по пътя към тях.

Щом получи съобщението на египтянина, той натисна бутона за свързване, но сега пък телефонът на Халифа беше на гласова поща. Поздравът беше на арабски, говореше жена — явно Халифа ползваше нечий чужд телефон. Бен Рои също остави съобщение, в което споделяше загрижеността си, че е тръгнал сам към мината, и го увещаваше да внимава и да не поема ненужни рискове.

— Обади ми се при първа възможност — завърши той. — При първа възможност. Чакам.

Дов Зиски беше прекъснал запитванията си за Дина Леви и го гледаше.

— Какво беше това?

Бен Рои обясни и Зиски повдигна вежди.

— Мислиш ли, че ще се справи?

— Надявам се. Добър приятел ми е и не искам да си помислям…

Не каза какво не иска да си помисля. Погледна часовника на стената — минаваше шест — и скръсти ръце на гърдите си. Имаше час и половина до срещата със Сара и очакваше Халифа да му се обади много преди това.

В другия край на стаята Зиски се извърна, извади мобилния си и започна да пише есемес.

Халифа влезе в мината. Запали фенера и освети около себе си.

Намираше се в голяма зала. Огромна зала, дълбока и подобна на пещера, макар че следите от древни сечива по тавана и стените показваха, че помещението не е естествено, а дело на човешка ръка. Подът беше покрит с прилепово гуано, носеше се остра миризма на амоняк. Халифа извади кърпа от джоба си, закри носа си и направи няколко крачки напред.

Отляво и отдясно тръгваха тунели — страховити тръби пълен мрак, тръгващи от централното ядро на залата, сякаш някакви гигантски личинки бяха прокопали скалата в търсене на храна. Някои бяха на нивото на пода, други започваха по-високо. Под един от горните тунели все още имаше древна стълба, опряна на стената. Лъчът на фенера се плъзна по завързаните с кожени ивици стъпала. Изглеждаха толкова яки, колкото преди три хилядолетия, когато за последен път по тях бе стъпвал човешки крак. Халифа насочи лъча на фенера към прохода под стълбата. Там имаше входове, много входове — преброи девет, преди лъчът да бъде погълнат от мрака. Според скиците на Пинскър през тях се влизаше в мрежа от стаи и килии, в които са живеели робите. Кошмарно съществуване на троглодити, при което продължителността на живота се е измервала с месеци, ако не и със седмици. Халифа плъзна лъча по стените, осветявайки древни графити, редица керамични съдове хранилища, преобърната тръстикова кошница. След това се обърна и освети зейналия правоъгълен отвор в отсрещната стена на голямата зала.