Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Ще добавя кърпички към списъка. Надявам се, че няма да ми потрябват, но човек никога не знае. Времената са несигурни. А в несигурни времена подготовката е всичко.

По права линия разстоянието от Луксор до Гебел ел Шалул беше по-малко от сто и четирийсет километра. Ако имаше пряк път дотам, Халифа можеше да измине разстоянието за час.

Пряк път обаче нямаше. Имаше само няколко пътеки — огромна, изпепелена от жегата пустош от планини, стръмни склонове, чакълести котловини и уади. Обезкуражаващ естествен лабиринт, защитаващ направения от човешка ръка лабиринт на шемут хеш уесир. Дори в ленд роувър „Дефендър“, пригоден специално за тежък пресечен терен, пътуването се очертаваше трудно. И рисковано, тъй като се нарушаваше първото правило при пътуване през пустинята — никога, при никакви обстоятелства не тръгвай сам.

Трябваше обаче да опита. Не можеше да чака египетската бюрокрация да мине през всички стъпки и точки. Искаше да знае какво става в мината. Имаше нужда да знае. Ако станеше твърде трудно, винаги можеше да обърне назад. Освен това бе взел и един от сателитните телефони на участъка, ако случайно загази. Всичко ще бъде наред, каза си той. Трудно, но наред.

Преди да потегли, мина през апартамента, за да обясни на Зейнаб, че се налага да пътува до Марса Алам по работа и вероятно ще закъснее. Излъга, но не искаше да я тревожи. Със или без сателитен телефон, хора умираха в Източната пустиня. А тя вече беше изгубила син.

Още две спирания за провизии — допълнително гориво вода, фенер, цигари, сирене, таамия, аиш балади — и ето че беше на път. На седалката до него лежеше картата на централните възвишения на пустинята, която му бе донесъл Омар. Както и бележникът на Самюел Пинскър.

Откриването на мината не беше проблем. Истинското предизвикателство бе как да стигне до нея.

Планираше да измине колкото се може по-голяма част от маршрута по асфалтов път. Макар че това удвояваше разстоянието, пое първо на юг до Едфу, откъдето продължи по шосе 99 на изток към Арса Алам и Червено море. По средата шосето се отклоняваше рязко на север. Ако продължеше от върха на отклонението, трябваше да измине по-малко от петдесет километра през пустинята, за да доближи околностите на мината. Разстоянието си оставаше голямо, имайки предвид изключително трудния терен, но всеки спестен километър увеличаваше шансовете му да стигне до целта си.

Имаше и две други причини да избере точно този маршрут. Според бележника Самюел Пинскър също беше стигнал до мината от тази посока. И конвоят камиони, забелязан от въздушния екип на университета „Хелван“, също бе минал през тази част на пустинята. Нямаше представа дали камионите имаха нещо общо с Лабиринта, но присъствието им показваше, че районът поне отчасти става за шофиране.

Трафикът по шосе 2 беше по-натоварен в сравнение с предишната вечер и му трябваха почти два часа да стигне до Едфу. Но след като зави на изток, не видя жива душа. Само трептяща ивица черен асфалт, виещ се през избелялата от слънцето пустош от пясък и камъни. Мина през полицейски пропускателен пункт извън Едфу и през две малки селища при Ел Каниис и Барамия — окаяни купчини бетон и кирпич, сбутани от едната страна на шосето, сякаш се бяха вкопчили със сетни сили в живота. Не се виждаха никакви други следи от човешка дейност. През единия час, който му бе необходим да достигне отклонението на север, срещна само една друга кола — пикап „Исузу“, натоварен с овце. Със същия успех можеше и да е на Марс.

Малко след единайсет часа намали и спря. Според картата на Омар се намираше в точката от пътя, която бе най-близо до Гебел ел Шалул. Слезе и погледна на север, като заслони очите си. Пред него ивицата пясък и камънаци се издигаше постепенно към разхвърляни ниски хълмове, които на свой ред преминаваха в стръмни склонове от жълто-кафява скала. Те ставаха по-високи и стръмни на север, издигаха се нагоре и нагоре, докато не се сливаха с внушителната планинска маса на централните възвишения.

Запали цигара и се запита дали това не беше лоша идея. Знаеше, че е лоша идея. Накрая се уплаши, че колкото повече мисли, толкова по-вероятно става да се откаже. Доля дизел в резервоара, изпусна малко гумите на колата, за да имат по-добро сцепление, и излезе от шосето, насочвайки се към неизвестното. Някой беше оставил касета на Мохамед Мунир в уредбата и той я пускаше непрекъснато.

Първите десет километра се оказаха неочаквано лесни. Караше между каменистите хълмове бавно, на втора и трета скорост, след което попадна на широка уади, която вървеше точно в нужната му посока. Хълмовете се издигаха около него като внушителни каменни вълни. Дъното на клисурата обаче беше относително равно и той напредваше добре.