Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Беше съвпадение, разбира се. „Джосер“ бяха огромна компания и нямаше нищо необичайно в това да въртят бизнес с друга огромна компания. И все пак, и все пак…

Още от самото начало бе усетил нещо около случая с Ривка Клайнберг, нещо в него го зовеше, привличаше го. Нещо повече от простото желание да помогне на приятел или да стигне до същината на една интригуваща загадка. Нещо, което го беше накарало да се заеме сериозно с разследването, да продължи да дълбае, да не се отказва. Нещо…

… неизбежно. А сега най-неочаквано се бе появило и това.

Отвори пакета, извади една цигара със зъби и я остави да виси незапалена в устата му.

Никога не беше обвинявал съзнателно „Джосер“ за инцидента. Поне не и открито. Да, баржата беше излязла от курса си, дежурният не си беше свършил работата. Но пък Али и приятелите му изобщо не трябваше да излизат в реката. Нямаше кого да посочи ясно и категорично като виновник.

Но ето че сега се замисли. Странно, преди не го беше правил. Просто го беше приел по начина, по който египтяните приемат толкова много несправедливости и несгоди, сякаш те някак бяха втъкани в самите им гени. Но сега Халифа установи, че обвинява „Джосер“. Обвинява ги по същия начин, по който обвиняваше местните власти за разрушаването на половината Луксор, както обвиняваше цялата система, че е обърнала гръб на хора като Атия и сакатото момче в детския дом на Демиана Баракат. Не за самия инцидент, а заради арогантността им. За това, че не им пукаше. Пет момчета бяха умрели под една от баржите им, а компанията дори не сметна за нужно да проведе вътрешно разследване на случая. Беше подминала всичко и бе продължила по начина, по който богатите и силните не обръщат внимание на въздействието, което имат постъпките им върху обикновените хора.

И ето че сега името им най-неочаквано се появи при разследването на убийство.

Дали неочакваната връзка между двете на пръв поглед отделни истории означаваше нещо? Дали работата не беше по-дебела?

Или просто се опитваше да намери смисъл в ситуация, в която такъв липсваше?

Нямаше представа. Мислите му бяха мудни, объркани.

Можеше да каже със сигурност само едно — съвпадение или не, той изведнъж се беше почувствал лично свързан със случая на Бен Рои. Сякаш си беше клатил краката до водовъртеж и изведнъж бе всмукан от него.

И поради някакви все още напълно необясними причини имаше чувството, че помагайки на Бен Рои, ще помогне някак и на себе си. Ако не да преодолее смъртта на сина си, то поне да продължи напред.

Изглежда, пътят към светлината минаваше през Лабиринта.

Облегна се, запали цигарата и я изпуши до филтъра, като се обви в кълба дим. После смачка фаса, вдигна телефона и се обади в автопарка на участъка.

Вчера беше взел един изтормозен фиат „Уно“, за да стигне до селото на Иман ел Бадри.

За пътуването, което му предстоеше, щеше да му трябва нещо по-здраво.

Мислих сериозно за предстоящата чистка. Чистката на чистките, ако предпочитате. Толкова сериозно, че новината за провала ми ме засегна по-малко, отколкото би било иначе. Естествено, бях потресен да науча, че семейството ми е уличено, да чувам упреци. Но това не беше неочаквано. От самото начало имах съмнения за катедралата. Знаех, че не трябваше да го правя по-рано от планираното.

Но станалото — станало. Миналото не може да се пренапише. Енергията ми сега е съсредоточена към непосредствената ми задача. Уважавай миналото, но не позволявай то да те разсейва — това също е урок, който научих от родителите си. Гледам към бъдещето. Моето, и това на семейството.

Калиевият хлорид е едната възможност. Както и инсулинът. Трябва да се действа фино, а и двете вещества не оставят следи. Макар че при такива ограничени срокове доставянето им може да е проблем.

Ще помисля по-сериозно. Както стоят нещата, клоня към нещо просто. Без игли, без багаж, ще използвам онова, което е подръка. Потренирах малко, за да изпробвам китките и ръцете си, да определя най-добрата поза за упражняването на сила, но не чак толкова голяма, че да оставя синини. Балансът е фин, но би трябвало да съм в състояние да го постигна. И това може да ми спести необходимостта да гледам лицето. Обикновено около подобни неща няма много шум, но пък това не е обикновена чистка. А вододел, както май се изразяват.

Като стана въпрос за вододел, надявам се, че не плача. Не съм много по емоциите, те изобщо не ми помагат в работата, но стъпката, която ми предстои, е толкова голяма, че не мога да отхвърля и такава възможност. Каквато и да е външната реакция, връзката си съществува. И прекъсването й няма да е лесно, колкото и наложително да е.