Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

След това положението значително се подобри. Каквото и да търсеха тук, камионите като че ли използваха често тази уади, тъй като бяха отъпкали плътно пясъка. Коловозите осигуряваха добра повърхност за шофиране Халифа успя да вдигне до петдесет, а на места и до шейсет километра в час. Превключваше скоростите, а мелодичният глас на Мохамед Мунир се лееше от стереоуредбата. Десет километра по-нататък долината се свързваше с втора, после с трета и четвърта. Халифа се озова във все по-сложна плетеница пресъхнали речни корита, в които щеше да се изгуби безнадеждно, ако не бяха следите от камионите. Всяка следваща уади бе малко по-тясна от предишната, склоновете от двете страни ставаха малко по-стръмни, ландшафтът го притискаше все повече и повече. Понякога откриваше, че се движи на север, понякога на изток, но като цяло посоката винаги си оставаше северна, все по-дълбоко в сърцето на масива, все по-близо до целта, все по-далеч от многолюдното, както му се струваше вече, шосе. Чувстваше се все по-малък и все по-самотен. И все по-нервен. Ако следите наистина водеха към мината — а с всеки следващ километър изглеждаше все по-малко вероятно да водят другаде — и ако мината наистина се експлоатираше незаконно, затънтеността на това място щеше да е най-малката му грижа. Изключи уредбата и се увери, че сателитният телефон е готов за употреба. Както и че предпазителят на 9-милиметровия му „Хелван“ е свален.

Продължаваше напред, светлината отслабваше около него, сенките се издължаваха, докато след дълго и бавно катерене по поредната лъкатушеща долина следите внезапно завиха надясно и изчезнаха в дефиле между високи отвесни скали. Халифа намали и изключи двигателя. Прелисти бележника на Самюел Пинскър, докато не намери избледнялата рисунка с молив. Под нея имаше надпис — Подходът към Лабиринта. Вдигна бележника и сравни рисунката с изгледа пред себе си. Съвпадението бе пълно.

Беше успял.

В продължение на минута седя и се ослушва с наклонена настрани глава. Не се чуваха никакви звуци, освен ако самата тишина не се приемеше за звук. Накрая запали отново джипа и измина още сто метра, преди да паркира под един скален корниз. Слезе и се обади на Бен Рои. Попадна на гласова поща.

— При мината съм — каза той, без да губи време с излишни обяснения. — Отивам да погледна. Ще ти звънна отново след половин час.

Остави телефона в колата — нямаше да има сигнал под земята — и взе фенера от багажника. След това, с пистолет в ръка, се върна обратно и тръгна по следите.

Дефилето, към което водеха те, бе тясно, не повече от десет метра на ширина, колкото да мине един камион. Над него се извисяваха скали — огромни, подобни на платна стени от варовик, издути към светлосинята ивица на небето. Подухваше вятър; въпреки късния час въздухът още бе убийствено горещ. Халифа направи фуния около устата си с длани и извика.

— Сапаш-ачаам-алаам-аласш-алаам.

Викът отекна в каньона, като отскачаше от скала на скала и дълго повтаряше зова, преди да затихне. Халифа извика отново, после още веднъж и накрая тръгна с пръст на спусъка. Дефилето зави наляво, после надясно, после отново рязко наляво. Стените изведнъж изчезнаха и Халифа се озова в края на огромна открита площадка, заобиколена от скали — гигантски естествен амфитеатър, сгушен под южния склон на Гебел ел Шалул.

— Аллах-у-акбар — прошепна той.

Високо горе върховете още светеха в топло оранжево под лъчите на залязващото слънце. Тук вече цареше здрач, цветовете преливаха в убито жълто-сиво, цепнатините и пукнатините бяха пълни със сенки. В подножието на скалите имаше купчини натрошен камък и чакъл — вероятно остатъците от пет века работа в мината. Отляво се виждаха смътно симетрични каменни блокове, вероятно останки от древни колиби. Като се изключи това и множеството керамични фрагменти, пръснати по пясъка на амфитеатъра, нямаше нищо друго — никакви сгради, никакви машини и оборудване, нищо, което да подсказва за някаква индустриална активност.

Не се виждаше и никаква мина. Следите излизаха от дефилето зад него, виеха се като оплетени спагети по дъното на амфитеатъра и излизаха. Нямаше очевидна причина да стигат дотук.

Халифа се огледа, опитвайки се да разбере какво става и тръгна напред. Чувстваше се малък като мравка насред футболен стадион. Стигна центъра на амфитеатъра. За миг му се стори, че чува далечен шум на машина, едва доловимо ръмжене на самия праг на чуваемостта. Звукът изчезна веднага щом се опита да определи откъде идва. Наклони глава настрани и се заслуша. Не успя да го чуе отново и си помисли, че му се е сторило. Вдигна очи и огледа отвесните скали. Нищо. Никакви проходи, никакви пещери, никакви отвори. Само гол камък.