Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Това не продължи дълго. Картата на Омар показваше, че клисурата свършва в по-голяма долина, която завиваше на запад и след това отново продължаваше на север. Не бяха отбелязани обаче огромните камари в горния й край, които препречваха клисурата с ефективността на пътна блокада. Халифа се опита да измести два камъка, но не успя да ги помръдне. Склоновете тук бяха прекалено стръмни, за да може да заобиколи препятствието, така че не му остана друго, освен да се върне и да потърси друг път.

Четири часа по-късно още опитваше. Отново и отново се озоваваше в уади, която сякаш го водеше в правилната посока, само за да се превърне най-неочаквано в тясна цепнатина, да свърши в отвесна скала или да направи пълен завой и да го поведе обратно. Веднъж затъна в навят пясък и изгуби половин час, докато излезе; на два пъти се върна чак до шосето, за да тръгне от друга отправна точка. Бележникът на Пинскър не му помагаше — в него се съобщаваше само, че е стигнал до мината от юг, — а въпреки всичките си топографски детайли, картата на Омар непрекъснато влизаше в противоречия с фактите. Следобедът напредваше, теренът продължаваше да го предизвиква и да му пречи, и Халифа започна да мисли, че май е по-добре да зареже всичко и да се прибере у дома. Нека специалистите да си трошат главите.

Към три часа следобед, след като бе изминал петнайсет километра по поредния уж обещаващ коридор, който свърши с непреодолима четирийсетметрова дюна, Халифа спря джипа, изключи двигателя и слезе. Разтъпка се, отпи голяма глътка вода. После взе бинокъла и торбата с храна, която бе купил в Луксор, и се изкачи на най-близкия хребет да се огледа.

Вече се намираше доста по на запад от мястото, където бе излязъл в пустинята. На юг ивицата на шосе 99 се виеше към морето; на север централните възвишения се трупаха в далечината — трептяща крепост от кафява скала, която си оставаше толкова далеч, колкото бе и преди часове. Между тях се простираше бурно море от хребети, скали, склонове и хълмове, без никакъв ясно различим път до високия гебел.

— Мътните да го вземат — промърмори Халифа.

Оглеждаше унило пейзажа. Седна по турски на земята, уви главата си с шал, за да се предпази от слънцето, и започна да разопакова храната. Смяташе да си даде още два часа, да опита от още една посока и да приключва. В пустинята нощта настъпваше бързо и макар джипът да имаше чифт мощни прожектори освен фаровете, идеята да остане тук след стъмване никак не му допадаше.

Пъхна парче сирене в яиш балади и го захапа. Погледът му се плъзна по сухата пустош и се спусна към клисурата от другата страна на хребета. Тя вървеше успоредно на тази, в която беше оставил джипа, но бе по-широка и завиваше на изток. Долу имаше дърво — акация с чворест и огънат ствол, обезобразената й корона се бе килнала под ъгъл, сякаш бе изтощена от жегата. Това бе първият признак за живот, който виждаше тук, и Халифа зяпна дървото, докато дъвчеше сандвича си, благодарен, че може да се съсредоточи върху нещо различно от камъните и пясъка. Запита се колко ли е старо, как изобщо е успяло да оцелее в такива ужасни условия. Трябваше да минат няколко минути, преди да забележи следите, минаващи по отсрещната страна на клисурата. Много следи. Дълбоки, отъпкани, прави, сякаш някой бе прокарал огромна вилица през пясъка.

Следи от гуми.

Стана и вдигна бинокъла. Теренът бе така нагънат, че бе невъзможно да определи откъде започва клисурата и накъде отива. Огледа хребета, за да види дали няма начин да прекара джипа през него. Не намери подходящо място. Двете уади бяха като пътища, разделени от висока стена без връзка помежду им. Отново насочи бинокъла към следите. Бяха широки — твърде широки за джип или пикап, с много дълбоки грайфери. Нямаше съмнение, че са оставени от камиони. И то големи, доколкото можеше да прецени. Дали бяха камионите, които бе забелязал екипът от университета? Нямаше представа, но определено си струваше да провери накъде водят. Върна се при джипа, запали двигателя, обърна и пое обратно, търсейки пролука в стената.

Измина почти четири километра, преди да намери подходящо място. Хребетът рязко се спускаше и образуваше ниско седло, след което се издигаше отново и продължаваше нататък. До седлото се бе образувала дюна и той форсира джипа по плавния й склон. Трябваше да превключи на четворна предавка, за да стигне догоре. Колелата се хлъзгаха и затъваха, но накрая успя и се спусна по каменистия склон от другата страна.