Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Виж сам. Тайни агенти са, казвам ти.

Момчетата притичваха между редицата бунгала, краката им потъваха беззвучно в пясъка. Вълните съскаха и се плискаха на плажа от дясната им страна; зад тях, от главната сграда на курорта, долиташе тиха музика. Иначе цареше пълна тишина. Огромна оранжева луна висеше над морето като медальон.

Стигнаха последното бунгало — единственото заето в тази част на ваканционното селище — и се промъкнаха зад него. Двата джипа бяха паркирани един до друг на бетонната площадка за коли.

— Пристигнаха тази вечер. Четирима са. Имат купища шпионски неща. Виж.

Завесите на прозорците на бунгалото бяха плътно спуснати. Ако се покатереха обаче върху климатика (внимателно, без да вдигат никакъв шум), можеха да надникнат през тясната цепка между горния край на завесата и рамката на прозореца. През тесния триъгълник се виждаха легло, няколко торби, купчина метални кутии и маса. В стаята имаше двама души, мъж и жена, които се взираха в отворен лаптоп. И двамата бяха със слушалки. Друг мъж бе коленичил на пода и се занимаваше с някакво електронно устройство. Една жена лежеше на леглото и четеше списание. На възглавницата до нея имаше пистолет.

— Нали ти казах? — прошепна момчето. — Шпиони.

Гласът му прозвуча по-силно от необходимото. Жената на леглото вдигна очи и каза нещо. Другарите й се обърнаха. Ужасени, момчетата скочиха от климатика и се втурнаха между бунгалата. Бяха твърде уплашени, за да погледнат назад.

Когато любопитството им надделя и се върнаха час по-късно, джиповете бяха изчезнали и бунгалото бе празно, сякаш никой не бе отсядал в него. Поспориха дали да кажат на управата на курорта какво са видели, но решиха да не го правят. Туризмът и без това не вървеше и щяха да ги нахокат, че са прогонили клиенти. Пък и сигурно нямаше да им повярват. Затова решиха да си мълчат. Това щеше да е тяхната тайна. Седемдесет години по-късно, стари и прегърбени, двамата щяха да пушат шиша и да си спомнят нощта, когато бяха открили група тайни агенти в скривалището им до морето.

Йерусалим

Когато пристигна в участъка в седем сутринта във вторник, Бен Рои беше в добро настроение. Определено по-добро, отколкото предишния ден. Беше спал добре, утрото беше прекрасно, а вечерта щеше да вечеря със Сара. Тя щеше да му сготви за първи път, откакто се бяха разделили, а това нямаше как да не е добър знак.

Настроението му се вкисна веднага щом влезе в участъка.

Първо се натъкна на Игал Дорфман, който ръководеше разследването на случая с наръгания студент. Дребен, увъртащ, подъл, Дорфман в най-добрия случай можеше да бъде наречен непоносимо лайно. Определението важеше с особена сила тази сутрин, когато прегърна Бен Рои през рамото и бодро му съобщи, че случаят със студента е приключен.

— Едно арабско хлапе си призна преди два часа — изфука се той, като дъвчеше празничната си пура. — Железни доказателства от криминалистите. Комисарят е на седмото небе. Подскача и тупа всички по гърба. Но стига за това. Как върви вашето разследване?

Естествено не така деликатният подтекст беше: далеч не като нашето.

Няколко минути по-късно все още вкиснатият Бен Рои беше повикан в кабинета на началник Гал и му беше изчетено свирепо конско за начина, по който се беше държал с Натаниел Барън предишната вечер. Представителите на компанията се бяха обърнали към Министерството на правосъдието и кабинета на министър-председателя веднага след срещата и бяха подали официално оплакване за грубите инсинуации по време на разпита.

— Не можеш просто да мачкаш и оскърбяваш подобни хора — фучеше Гал.

— Но Барън са съмнителни, господине. Както компанията, така и семейството. Здравата са замесени в случая.

— Освен това са най-добри приятелчета на половината от проклетия Кнесет! Имаш ли някакви доказателства? Истински доказателства?

Бен Рои призна, че няма.

— Тогава стой настрана, докато не се сдобиеш с такива. Ясно? Здравата ми пилиха на главата заради всичко това и очаквам още. А сега изчезвай.

Когато Халифа се обади малко преди осем, доброто настроение на Бен Рои вече беше далечен спомен.

— Моля те, кажи, че имаш нещо за мен — каза той и се завъртя в стола, за да не гледа колегите си Йони Зелба и Шимон Луциш, които пиеха „Голдстар“ и ликуваха по повод приключването на тяхното разследване.

— Добре — отвърна Халифа. — Открих твоята мина.

Бен Рои се беше отпуснал в стола, но подскочи, щом чу за мината.