Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Какво? Какво е видяло?

— Как Пинскър ви напада. — Халифа почти чуваше как началник Садек описва нападението. — Вие сте викали, съпротивлявали сте се…

Тя въздъхна и бавно поклати глава.

— Да видиш невинаги означава да разбереш, инспекторе. Особено когато виждаш през очите на дете. Когато види сълзи, детето не си мисли, че те може да са от радост. Когато вижда мъж, сграбчил жена, ще го помисли за нападение. Онова, което е видяло момчето, не е това, което е помислило, че вижда.

В гласа й нямаше озлобление, нито обвинение. А само тъга. Безкрайна тъга. Халифа замръзна на място. После пресече стаята и приклекна пред нея. Тя бе толкова дребна и съсухрена, а кушетката бе толкова ниска, че дори клекнал стърчеше цяла глава над нея.

— Какво се случи през онази нощ?

Въпросът му предизвика нова усмивка. Този път искрена.

— Какво се случи ли? Нещо прекрасно. Мъжът, когото обичах, поиска ръката ми. И аз казах „да“. Това бе най-щастливата нощ в живота ми. Поне за малко.

Тя въздъхна и наклони глава, погледът й — защото беше поглед — се плъзна над рамото на Халифа към сенките в ъгъла на стаята. Халифа мислеше трескаво, опитваше се да проумее всичко това, да види новата картина. Всичко, което бе чувал за Пинскър, всичко, което бе предполагал през последните пет дни, сега сякаш се разпадаше, подобно на снимка, превръщаща се в прах между пръстите му. Коленичи и взе ръцете й в своите.

— Кажете ми — рече той. — Моля ви. Искам да разбера.

Отвън магарето отново зарева — мъчителен гъгнив звук, който сякаш бе част от някаква друга реалност. В стаята обаче тишината бе така наситена, че почти можеше да се вкуси. Минаха секунди, може би минути — откакто бе влязъл тук, времето сякаш беше изгубило значение. Накрая тя бавно измъкна ръцете си от неговите и ги вдигна към лицето му. Пръстите й пробягаха по него — уста, нос, скули, клепачи, чело, — проследяваха чертите му, сякаш четеше книга за слепи.

— Ти си добър човек — прошепна тя. — Мил човек. Чувах го в гласа ти, сега го чета по лицето ти. Чета също и болка. И гняв, много гняв, но добротата надвива всичко. Също като при Сам-у-ел. Той беше много добър човек. Най-добрият, когото съм познавала. Така че може би си заслужава тъкмо ти да чуеш истината.

Продължи да докосва лицето му още малко. После свали ръце, облегна се назад, затвори очи и започна да разказва. Пинскър я спасил от братята й. Така започнало всичко. Работил в една гробница сред хълмовете над Стара Курна. Една вечер се връщал през селото, видял как й бият шамари и се намесил. В последвалата разправия ударил единия й брат толкова силно, че той изгубил съзнание. (Гласът на Мари Дюфресне отекна в главата на Халифа толкова ясно, сякаш тя седеше до него: „Веднъж се сбил с някакви от Курна, проснал единия в безсъзнание.“) По-късно момичето открило, че Пинскър я е следил от повече от година, но твърде много се срамувал от външния си вид, за да предприеме нещо.

— Глупчо! — изкиска се тя. — Какво значение би могло да има за мен? Аз виждам човека отвътре. А вътрешно той бе най-големият красавец на света. Никой не се е отнасял към мен с такова уважение. Толкова беше достоен.

Двамата започнали да се срещат — сляпото селско момиче и безликият англичанин. Открадвали моменти, за да бъдат заедно, приятелството им бързо преминало в любов. Всичко било абсолютно потайно, разбира се. Дори днес на връзката между хауага и фелаха не се гледаше с добро око или открито се заклеймяваше. През 1931 г, подобно нещо било направо немислимо. Няколко пъти Пинскър казвал, че трябва да сложат край на това, защото се боял за безопасността й. Чувствата им обаче били твърде силни, любовта им — прекалено голяма. И срещите продължили.

— Той беше на трийсет и няколко, а аз на деветнайсет — рече тя. — Но това не бе увлечение на едно младо момиче. Бях мъдра за годините си, знаех много добре какво правя. Може и да беше по-стар от мен, но тук… — тя докосна главата си — и тук… — после сърцето — … бяхме равни. Тук също, по товара, който Бог е сметнал да сложи на гърбовете ни.

Тя докосна очите и лицето си, намеквайки за своята слепота и обезобразяването на Пинскър.

— Толкова го болеше, че изглежда по такъв начин — тъжно произнесе тя. — Беше силен, но понякога силата не е достатъчна. Приказките, погледите, коментарите. Съсипваха го. Веднъж в Мединет Хабу го видяло някакво момиченце, хауагая. Изпищяло и побягнало, сякаш вижда чудовище. Плака, когато ми разказваше. Сгуши се в обятията ми и плака като бебе.