Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Халифа не знаеше какво да каже.

— Беше ми син — успя да изрече той.

— Много, много съжалявам.

Тя го загледа, или поне така му се стори. Очите й проблясваха в несигурното сияние на газената лампа, сенките ги притискаха от всички страни. Накрая свали съсухрените си ръце в скута си и се облегна на стената.

— Нещо ви безпокои — рече тя. — Нещо ви прави неспокоен в мое присъствие. Моля, кажете ми защо сте тук.

Халифа се размърда неловко. Беше чувал, че слепите имат изострени сетива и могат да долавят неща, които остават незабелязани за хората с перфектно зрение, но това беше нещо различно. Старицата сякаш виждаше право в него, знаеше какво мисли и усеща. Той се наведе и завъртя чашата. Изведнъж вече не искаше да задава въпросите, заради които беше дошъл.

— Хайде — настоя тя. — Не може да е толкова лошо. Кажете какво ви тежи. Ще ви олекне. Може би ще олекне и на двама ни.

Тя разпери ръце, показвайки му, че го слуша. Отново настъпи тишина, сенките сякаш станаха по-плътни, наситени с очакване. Накрая Халифа пое дъх.

— Както казах, аз съм полицай в Луксор — започна той. — Работя… помагам по един случай… за убийството на една жена в Йерусалим. Няма да навлизам в подробности, но като че ли е свързано с един мъж, когото мисля, че… сте познавали. Хауага, ингилизи на име… Самюел Пинскър.

Тя повдигна за миг глава и я сведе отново.

— А…

Това бе единствената й реакция.

— Зная какво се е случило — продължи той, като се мъчеше да говори възможно най-меко, да й покаже, че не само разбира чувствата й, но и че няма причина да се срамува. — Моля ви, простете, че ви напомням за това.

— Не ми напомняте — промърмори тя. — Напомня се нещо, което си забравил или изтикал дълбоко в паметта си. Не минава нито ден, без да си помисля за онази нощ. Нито минута. Винаги е в мислите ми. Осемдесет години минаха, а сякаш беше вчера.

Тя вдигна ръка и докосна слепоочието си. Халифа заби поглед в пода. Само преди няколко минути това посещение му се струваше добра идея. А сега…

— Извинете — повтори той. — Не исках да…

— Не е нужно да се извинявате. Те направиха, каквото направиха. Научих се да живея с това.

Явно беше уморен, защото му бе нужно време, за да осъзнае думите й, също както при коментара за Али. Вдигна глава и се намръщи замислено.

— Те?

— Онези, които извършиха престъплението.

Халифа се намръщи още повече.

— Не разбирам. Помислих си…

— Какво?

— Че Самюел Пинскър е човекът, който…

Не искаше да я унижава с думата „изнасилил“.

— … който е отговорен.

Тя свали ръка. Очите й сякаш горяха на мъждукащата светлина.

— Бяха трима.

Гърлото на Халифа се стегна.

— Трима престъпници, които така и не си получиха заслуженото. Три чудовища, които умряха мирно в леглата си, докато тяхната жертва…

Тя сведе глава, лицето й изчезна в сенките и беше невъзможно да се види изражението й. Халифа проклинаше собствения си егоизъм, който бе разбунил отново всичко това и бе накарал старата жена да преживее отново събитие, което се оказваше по-травматично, отколкото си беше представял — ако подобно нещо изобщо бе възможно. Минаха няколко секунди, после той стана.

— Не биваше да идвам. Било е преди много време, не ми влизаше в работата. Моля ви, простете ми. Тръгвам си.

Обърна се към вратата.

— Ще останеш — спря го тя с неочаквано твърд глас.

Вдигна глава и обърна лице към него.

— Осемдесет години нося тази тайна. Време е да бъде казана истината. Бог да ми е на помощ, щях да го направя по-рано, ако имаше кой да ме чуе. Но да си жена в Египет, особено фелаха, означава да не говориш за подобни неща, ако знаеш какво е добро за теб. А дори и да бях казала, нямаше да има значение. Братята ми бяха хитри.

Гърлото на Халифа се стегна още повече. Стомахът му също.

— Аллах-у-акбар, да не би да казвате, че собствените ви братя са участвали в изнасилването?

Този път изрече думата. Беше твърде шокиран, за да се безпокои за благоприличието. За негова изненада старицата се усмихна, макар Халифа никога да не бе виждал толкова безрадостна усмивка.

— Не е имало никакво изнасилване — прошепна тя. Думите й бяха тихи като съскането на газената лампа. — Никой не ме е докосвал с пръст. Най-малкото Самюел Пинскър.

Произнесе го като „Сам-у-ел Пин-ис-ка“, в гласа й нямаше и следа от горчивина. Тъкмо обратното. В тона й се долавяше нежност, граничеща с благоговение. Халифа пристъпи напред.

— Но е имало свидетел. Момче. Видяло е…