Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Погледът на стареца за миг стана по-суров, сякаш не му харесваше, че се споменава потомството му. Това бе първата му реакция от началото на срещата.

— Все още ли говорим във връзка с вашето разследване? — изръмжа той и ръката му стисна кислородната маска. — Или просто проявявате интерес към начина, по който структурирам бизнеса си?

Бен Рои не обърна внимание на ехидната забележка и го увери, че въпросът му е изцяло свързан с разследването. Барън го изгледа от екрана, масивната му глава като че ли леко трепереше, подобно на канара, която всеки момент ще се откърти и затъркаля надолу по склона. Накрая изсумтя и сключи ръце.

— Правилно сте разбрали — рече той, като галеше с палец тънката си сватбена халка. — По онова време въвеждахме Уилям в борда, запознавахме го с организацията. Управляването на „Проспекто“ беше част от този процес.

Бен Рои се поколеба и задраска в бележника си.

— Синът ви е доста колоритен тип.

Думите му бяха нарочна провокация и той се приготви за остра реакция. Юристите се напрегнаха, готови да скочат като добермани, но Барън не ги пусна от ремъците им. Помълча за момент и най-неочаквано се усмихна. Доста обезпокоително изражение, подобно на рана, зейнала в долната част на лицето му.

— Обичам да говоря направо, господин Бен Рои — изръмжа той. — Така че ще го направя и сега. Както явно знаете, синът ми има… история. Благодарение на булевардната преса тази информация не е особено поверителна. И на базата на тази история вероятно си мислите, че под неговото ръководство „Проспекто“ е… какво? Кривнала от пътя? Че са открили, някаква изгубена пещера на Аладин и са започнали да я разработват зад гърба ни? А после са очистили журналистка, защото е надушила нещо? Засягам ли някакви струни?

Две, призна Бен Рои, макар че не би го казал така направо.

— Е, харесвам открития тон, сър. Така не остава място за съмнение. И затова ще ви кажа в прав текст, че грешите. При това много. Първо, защото в тази компания не се случва нищо — повтарям, нищо — без мое знание. И второ, защото дори да става въпрос за най-затънтената пустиня на планетата, не можеш да разработваш нещо с мащабите на златна мина, без хората да научат за това. И трето, което е най-важно… — Барън се наведе към камерата и лицето му изпълни екрана, — … защото какъвто и да е, синът ми не е някакъв Ал Капоне, който вижда сметката на всеки, имал неблагоразумието да се изправи на пътя му. Това е чиста фантазия, господин Бен Рои. И честно да ви кажа, очаквах нещо по-добро от представител на една от най-добрите полицейски сили в света. Надявам се, че с това отговарям на въпроса ви.

Бен Рои призна, че отговаря.

— Добре. Споменете ли още веднъж семейството ми, разговорът приключва. Кариерата ви също би приключила, ако зависеше от мен. Ако обичаш, ето тук, Стивън.

Последните думи бяха към фигура, появила се от лявата му страна. Нещо като прислужник или иконом, ако можеше да се съди по тъмната му униформа и почтителното поведение. Човекът остана в кадър само колкото да постави чаша вода пред стареца, след което отстъпи назад и изчезна. Барън вдигна чашата и отпи, а челото му се покри с гневни бръчки.

— Това ли е всичко? — измърмори той, а очите му надвиснаха над ръба на чашата като две огромни сини мухи. — Или имате още налудничави теории?

Бен Рои издържа погледа му. Нямаше да позволи да го заплашват. Искаше да покрие още някои неща — концесията за газ в Египет, а също и списъка компании, който му бе дала жената на име Дина. Усещаше, че времето му вече е изтекло, но пък подмятането за края на кариерата му го подразни. Затова реши да не опипва по краищата, а тръгна право напред.

— Господин Барън, имате ли представа защо „Немезида в действие“ смята, че компанията ви е убила Ривка Клайнберг?

Въпросът предизвика моментална и яростна реакция от страна на юристите, а работодателят им не ги спря. Бен Рои изчака бурята да отмине, без нито за миг да отклони вниманието си от лицето на Барън. Анализираше ефекта на думите си, както геолог анализира земетресение по записите на сеизмограф. Старецът беше ядосан, дума да няма, челюстта му бе издадена напред, мръщеше се заплашително. В същото време в очите му имаше нещо, което някак не се връзваше с цялостното му изражение. Трудно бе да се определи какво точно — макар образът да бе кристално ясен, това, че не присъстваше лично, правеше трудно интерпретирането на подобни дребни нюанси. Определено не беше страх. Нито пък вина. По-скоро предпазливост, сякаш коментарът не го изненада толкова, колкото бе изненадал останалите.