Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Обяснете, сър — озъби се той.

— С удоволствие — отвърна Бен Рои. — Днес през деня бях заплашен с пистолет от Дина Леви, за която споменах по-рано. Имам основания да смятам, че тя е дъщеря на Ривка Клайнберг, а също и член на „Немезида в действие“.

Барън не каза нищо, само го гледаше свирепо. Странното несъответствие между лицето и погледа му си оставаше, сякаш физиономията отразяваше едно, а очите — съвсем друго.

— Предполагам, че сте чували за „Немезида в действие“.

Кислородната маска изпука в ръката на стареца.

— Разбира се, че съм чувал за тях. Само преди два дни пребиха мой служител в Кайро. Ако разполагате с описание на тази жена, искрено се надявам да го предоставите на компетентните власти.

— Аз съм компетентните власти — напомни му Бен Рои. — И описанието вече е пуснато в обръщение.

Изведнъж се почувства съвсем бодър, главата му се бе избистрила напълно.

— Четири дни преди да бъде убита — продължи той, — Ривка Клайнберг се е срещала с тази жена. Помолила „Немезида в действие“ да проникнат в компютърната система на компанията ви и да потърсят информация за златна мина в Египет и за пристанището Розета.

Замълча за момент, за да осъзнаят чутото, след което продължи:

— Дина Леви смята, че майка й е работила по материал, който би могъл да навреди на „Барън Корпорейшън“. Освен това е убедена — твърдо убедена, — че компанията, или някой свързан с нея е убил Клайнберг, за да не допусне публикуването на историята. Така че ще повторя въпроса си. Имате ли някаква представа защо тя мисли така?

Бяха го гледали лошо и преди — като израелски полицай в Йерусалим рядко му се случваше да мине ден, без някой да го изгледа лошо, — но нищо не можеше да се сравнява с погледа от конферентния екран. Злобата в него бе толкова интензивна, че дори юристите се смълчаха. Помещението сякаш се смали и останаха само той и Барън. Последва мълчание, нарушавано единствено от гневното стържещо дишане на стареца и от тропота на количка за рум сървис в коридора отвън. Накрая Барън бавно се облегна назад и масивното му туловище изпълни стола като поток втвърдяваща се магма.

— Мога много точно да ви кажа защо мисли така, господин Бен Рои — изхриптя той, сякаш гърлото му беше запушено с шкурка. — По абсолютно същата причина, поради която противниците на държавата Израел избират да мислят, че полицаите стрелят нарочно по арабски деца, а антисемитите — че евреите пият кръвта на новородени. Мисли така, защото тя и побърканите й приятели ни мразят. И то не защото сме направили нещо, не защото сме нарушили някакви закони, а заради онова, което символизираме. А ние символизираме триумфа на капитализма. Пари. За това става въпрос, господин Бен Рои. И аз нямам никакво намерение да се извинявам, че ги притежавам. Ние спазваме законите, плащаме си данъците, помагаме на какви ли не добри каузи, но в основата на всичко е, че правим пари. И те не могат да го понесат. Не могат да понесат факта, че спя добре през нощта и не се събуждам облян в студена пот от мисълта, че някакво шибано дърво е паднало насред Амазония. Те ни преследват вече близо седем години и нито веднъж не са успели да намерят доказателства за някакви провинения от наша страна. Така че изобщо не се изненадвам, че се опитват да ни припишат убийство. Изумен съм, че още не са ни лепнали и убийството на Кенеди.

Млъкна, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. Лицето му бе станало пурпурно, в ъгълчетата на устата му се появиха мехурчета слюнка. Отново лепна кислородната маска на лицето си, зениците му се разширяваха с всяко вдишване и се свиваха при издишването. Накрая свали маската и взе кърпичката, поднесена му отляво, вероятно от стоящия там прислужник.

— С радост бих отговорил на въпросите ви, господин Бен Рои — изръмжа той, бършейки устата си, — но тъй като изглежда се преместихме от света на политиката в този на клеветите и инсинуациите, нямам намерение да продължавам този разговор. Желая ви успех в откриването на убиеца, но съм длъжен да кажа, че според онова, което чух през последните двайсет минути, това едва ли ще стане в близко бъдеще. И ви уверявам, че ще споделя мнението си с вашите началници. Приятен ден, сър.

Той вдигна ръка, готов да прекъсне връзката, но Бен Рои го изпревари:

— Един последен въпрос, господин Барън.

Старецът се поколеба. Бен Рои също, тъй като не знаеше какъв точно ще бъде въпросът му. Може би трябваше отново да попита за Розета. Или да натисне по-силно темата за трафика на хора. Или пък да го предизвика със списъка египетски компании, който още се намираше сгънат в джоба му. Но вместо всичко това, незнайно защо, реши да играе по допирателната.