Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

Не, тя му казваше истината — най-малкото за онова, което бяха открили за убийството. Но ръцете им бяха толкова празни откъм доказателства, колкото и неговите. Така че въпросът си оставаше — откъде беше толкова сигурна, че отговорността е на „Барън“? Дали омразата й към компанията — независимо от причината — беше толкова силна, че просто не можеше да си представи, че не са виновни? Или си играеше някаква сложна игра с него и го насочваше по лъжливи следи поради известни само на нея причини?

Или знаеше нещо друго за Барън, нещо толкова уличаващо, нещо толкова лошо („отвратително“, както се беше изразила тя), че убийството на Клайнберг бе просто естествена последица? Което отново повдигаше въпроса защо „Немезида“ не бяха публикували подобна информация, ако разполагаха с нея.

Просто нямаше смисъл. Абсолютно никакъв смисъл. Четири часа седя закопчан за волана си и пика в туба, а си остана в неведение. Едно поне беше ясно — която и да беше. Дина Леви имаше някакъв личен проблем с „Барън“. Нещо, което надхвърляше неприязънта на антикапиталистически бунтар срещу глобална корпорация. Беше го видял в очите й, в езика на тялото й, в начина, по който лицето се стягаше й всеки път, когато се споменаваше името „Барън“, сякаш някой завърташе отвертка дълбоко в черепа й.

За дъщерята на Ривка Клайнберг (ако наистина й беше дъщеря) „Барън Корпорейшън“ беше самият Дявол.

И сега той летеше обратно към Йерусалим да се срещне с Дявола. Както беше подхвърлил на Зиски, преди да потегли сутринта, крайно време беше да видят какво имат да кажат за себе си.

Представителите на „Барън“ бяха поискали разговорът да се състои в „Цар Давид“, най-прочутият и скъп хотел в Йерусалим. Корпорацията държеше апартамент там и го използваше като неофициален офис в града, с инсталирана конферентна връзка с централата им в Хюстън. Обикновено свързаните с разследване на убийства разговори се провеждаха в полицейски участък, но Бен Рои си затвори очите. В крайна сметка разговорът си беше разговор, където и да го провеждаш. Стига да отговореха на въпросите му. Беше готов да се срещне с тях и в обществен клозет.

Пристигна две минути преди уречения час. През 1946 г. голяма част от южното крило на хотела било разрушено при атака на „Иргун“, най-голямата и най-жестока терористична акция в историята на района. Днес от атентата нямаше и помен. Хотелът бе олицетворение на великолепието и спокойствието, пищната му украса и изящните мебели нямаха абсолютно нищо общо с грижите на реалния свят. Бен Рои беше идвал тук няколко пъти и нито веднъж не се бе чувствал удобно. Тази вечер усещането бе още по-силно поради причината за срещата. Без да се оглежда, той прекоси застланото с килим фоайе и взе асансьора до четвъртия етаж. В кабината пътуваше възрастно семейство от Англия, дошло тук за Бар Мицва на внука им.

Апартаментът на „Барън“ се намираше в задната част на сградата, в края на дълъг, меко осветен коридор. Бен Рои спря за момент отвън, за да се приведе в нормален вид, набързо преговори плана си за атака и почука. Вратата се отвори незабавно и го въведоха вътре.

Озова се в мезонет — огромна дневна, стълбище към спалните, прозорци с невероятна гледка на изток през долината Хином към хълма Сион и осветената с прожектори бъркотия на Стария град. Вътре чакаха петима души, което му се стори малко прекалено — двама мъже в костюми, несъмнено служители на „Барън“, а на едно канапе седяха мъж и жена, чиито остри черти и ледени погледи моментално ги издаваха като юристи.

Петият човек моментално грабна вниманието на Бен Рои. Личеше си, че той командва, присъствието му доминираше над всички, въпреки че не беше физическо. Той гледаше от огромен телевизионен екран в отсрещния край — брадат, подпухнал, прошарен, като някой старозаветен пророк. Натаниел Барън.

— Закъсняхте, сър.

Гласът му бе дрезгаво ръмжене. Глас като онзи, какъвто очакваш да чуеш от лицата на Маунт Ръшмор.

— Не обичам да ме карат да чакам. Трябваше да започнем в един часа мое време.

Бен Рои беше закъснял с две минути. Едва ли можеше да се нарече безобразно закъснение, но въпреки това се извини — не искаше да създава напрежение още преди началото на разговора. За това имаше предостатъчно време. Старецът го изгледа от екрана — усещането беше смущаващо, сякаш го гледаше някакъв участник в телевизионна програма, — после го покани с жест да седне.

— Когато казах, че искаме да говорим с някой от ръководството, не очаквах да се срещна със самия управител на компанията — каза Бен Рои, докато се настаняваше в единствения свободен стол.