Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Макар че, ако трябва да съм честен, теренът е толкова пресечен, че можеш да минеш на сто метра от футболен стадион и да не го забележиш.

— Някакви хора.

Категорично никакви. Нямало абсолютно никакви животни, ако не се брои някой и друг заблуден ибекс или пустинен заек. Районът бил толкова затънтен, че дори бедуините не пътували през него.

— А да сте чували нещо необичайно?

— Например?

— Не знам. Някакви шумове? Копаене, сондиране, чукане.

— Не бих казал.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Халифа въздъхна, благодари и затвори. Отиде при прозореца и лапна разсеяно цигара. Мъжът, с когото разговаря, имаше фирма за сафари в Хургада, една от малкото, които организираха преходи из централните възвишения на Източната пустиня. Халифа беше разговарял с всички. Никой не беше виждал или чувал за някакви активни минни дейности в района. Нито пък за неактивни. Същото се отнасяше и за въздушните компании, летящи от Луксор до Хурдага или Порт Сафага, както и различните фирми, организиращи излети с балони за туристите, желаещи да се насладят на изгрева над планините при Червено море. От Министерството на петрола и полезните изкопаеми не можеха да му кажат нищо повече от онова, което вече знаеше. Още очакваше обаждане от Райсули, макар да не хранеше особени надежди — ако бяха видели нещо подобно, щяха да му го кажат още при снощния разговор.

Имаше само две сведения, които му даваха основание да смята, че не гони вятъра. От една от компаниите за сафари му казаха, че са попадали на следи от широки гуми в затънтена уади, спускаща се от Гебел ел Шалул. Само по себе си това не означаваше много — в пустинята, където нищо не се движеше и не се променяше, подобни следи можеха да са оставени и преди десетилетия. Реши за всеки случай да говори с екипа от университета „Хелван“, които правеха въздушно проучване на цепнатините, за които му бе казал Омар. Не бяха виждали нищо, което да говори за работеща златна мина, но преди няколко месеца един от пилотите им забелязал нещо като конвой камиони, движещ се на запад между централните възвишения и Долината на Нил. Не било ясно откъде идват и накъде отиват, но били много. Най-малко двайсет, ако не и повече. Следа? Нямаше представа. Едно обаче беше сигурно — ако „Барън“ бяха намерили Лабиринта и са започнали да го експлоатират, определено успяваха да маскират добре дейността си.

Въздъхна, питайки се защо ли му е да се връзва толкова, та случаят дори не беше негов. Дръпна за последно от цигарата, облегна се на прозореца и се загледа навън. На петстотин метра от участъка, от другата страна на покри, тия с боклуци празен терен се издигаше жилищният му блок — безличен, бял, наполовина скрит от редица прашни дървета. Зад него източните покрайнини на града преминаваха в ниви, които на свой ред отстъпваха пред мръсно жълтата пустош на пустинята. Някакъв самолет току-що бе излетял от летището и се издигаше под стръмен ъгъл на юг, вероятно към Асуан или Абу Симбел. Далеч на изток пустинните планини сякаш се рееха във въздуха, подобно на вдигаща се кафява мъгла. И някъде под тях…

— Къде си? — произнесе той. — Къде си, мътните да те вземат?

— Точно зад теб!

Обърна се. Мохамед Сария стоеше на прага с картонена чиния, в която имаше две парчета басбуса.

— До късно работиш — отбеляза той.

— Проверявах едни неща — отвърна Халифа. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Е, преди това можеш да ми помогнеш с тези.

Сария вдигна чинията. Халифа каза, че не е гладен, но помощникът му настоя.

— Ще ме спасиш — засмя се той. — И без това съм достатъчно тлъст.

Халифа отстъпи и двамата седнаха.

— Кой е онзи? — попита Сария, докато му подаваше едното парче и захапваше другото.

— Кой?

— Онзи, на когото пожелаваше да го вземат мътните?

— О, дълга история.

— От онези, които не искаш да ми разкажеш?

— От онези, които не изглеждат особено смислени — отвърна Халифа, докато отхапваше от сладкиша. За момент мислите му се върнаха към една утрин, когато с Али ядяха басбуса в „Гропи“ в Кайро. Али поиска второ парче, успя да се справи с половината и се втурна към тоалетната, защото му прилоша. Халифа се понаслаждава за момент на спомена, после разказа на Сария какво е открил през последните двайсет и четири часа. Само най-общото — мината, отровените кладенци, резултатите от анализа на водата. Не спомена за Бен Рои или Клайнберг. Макар да бе от по-добродушните, дори Сария щеше да се намръщи на идеята, че върши черната работа на израелеца.