Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Искала е да хакнете „Барън“, нали? Затова е дошла тук последния път. Искала е помощта ви, за да разбере какво правят „Барън“ в Египет.

Стомахът й се сви, както се свиваше при всяко споменаване на „Барън“. Впери поглед в него, като се чудеше как да изиграе картите си, кой курс ще й свърши най-добра работа. Накрая взе решение и измъкна глока, затъкнат отзад на кръста й. Мъжът се напрегна и дръпна белезниците.

— Успокой се — каза му тя. — Не сме убийци на ченгета.

Погледна си часовника, седна на един камък до пътя и постави глока на коляното си. Ченгето се облегна назад и разтърка китката си, която бе станала тъмночервена.

— Прав ли съм.

След кратка пауза тя кимна.

— Каза ни, че е открила връзка между „Барън“ и статията, която пишеше за секс трафика. Знаеше, че следим „Барън“, че имаме начини да проникнем в системата им. Искаше да го направим, да потърсим информация за златна мина в Египет. А също и за пристанището Розета.

Очите му проблеснаха.

— Каза ли защо? Каза ли на какво е попаднала?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че и тя самата беше съвсем наясно. А и да е била, не ни каза. По принцип си беше такава, криеше внимателно картите си. Тъкмо се канехме да пътуваме, но й казах, че ще погледнем веднага щом се върнем. Между, временно тя беше убита.

Наведе глава — не биваше да показва, че я боли, на когото и да било, — после отново го погледна.

— Оттогава следим „Барън“, но не успяхме да открием абсолютно нищо. Нищо в Розета, никаква златна мина, нищо. Каквото и да става, всичко е много добре покрито.

Ченгето още разтриваше китката си и намръщено обмисляше чутото.

— Знаеш ли дали се е свързала с „Барън“? Дали е споменавала нещо пред тях?

Тя сви рамене.

— Съмнявам се. Не беше в неин стил да се изправя срещу когото и да било, ако не разполага с необорими доказателства.

— Мислиш ли, че „Барън“ са я убили?

Тя се изсмя. Въпросът беше наивен.

— Разбира се, че те са я убили! Точно такива неща правят. Открила е нещо за тях и са й видели сметката. В техен стил е. Мръсни са колкото си искат.

— И въпреки това не сте успели да откриете нищо за тях.

Тя отново сви рамене.

— Хитри са. Ще ги пипнем.

Тамар се появи тичешком на пътя. Време беше да се махат. Дина се изправи.

— Нищо не разбираш — каза му тя. — Нямаш абсолютно никаква представа колко силни са тези хора, колко… отвратителни. Прости ченгета като теб, които играят по правилата и спазват закона, нямат никаква надежда да се докопат до „Барън“. Единственият начин да се види сметката на подобни компании е да играеш мръсно като тях. Именно затова съществува „Немезида в действие“. За да направи онова, което законът не може и няма Да направи.

— Помогни ми тогава — рече той. — Казвайте ми какво сте намерили.

Тя поклати глава.

— Не става, хубавецо. Може и да си най-свястното ченге на света, но си оставаш колелце в машината. А машината винаги се грижи за такива като „Барън“. Твърде ценни са. Твърде обвързани със системата. Губиш си времето. Но все пак — успех.

— Поне ми кажи какво сте открили за тях — продължи да упорства той. — Откъде знаеш, че те са я убили? Какво имаш предвид под „отвратителни“?

Тя подмина въпросите му. Беше казала всичко, което искаше да каже. Изгледа го — беше същинско олицетворение на отчаяно безсилие със закопчаните крайници и петна от пот под мишниците. После Тамар дойде и двете тръгнаха към постройките. Фаз товареше техниката във втория джип; Гиди тъкмо беше приключил с разполагането на експлозивите. Докато той и Тамар отиваха за багажа си, тя обиколи постройките, за да разлее бензина и да нагласи таймерите. След като приключи, огледа за последен път лагера. После й хрумна нещо, отвори мешката си, прелисти едната папка и извади лист от нея. Когато го сгъна и го прибра в джоба си, двете коли вече бяха натоварени и готови за път.

Гиди и Фаз потеглиха веднага. Тя и Тамар стигнаха до колата на ченгето и спряха. Оставиха му две бутилки вода и празна туба, в която да пикае. Хвърлиха в багажника мобилния му телефон, ключовете от колата и от белезниците. Избърсаха с мокри кърпички цялата кола и белезниците, за да не оставят отпечатъци.

— Ще си дадем два часа, за да се отдалечим достатъчно — каза му тя. — После ще се обадя на полицията в Мицпе и ще им кажа, че си тук.

— Много мило — промърмори той.

— Във всички сгради има експлозиви — продължи тя. — Не са прекалено мощни, но ако бях тук към четири следобед, бих си държала главата ниско. За всеки случай.